Полицаят слезе и дойде до прозореца ми, който бях снел. Видях, че е мидлъндско ченге и отбелязах:
— Не си ли се отдалечил малко от къщи?
— Книжката и регистрационния талон, моля.
Показах му и двете и той каза:
— Сър, ще се отбием при следващото разклонение, ще завием, и вие ще ни последвате обратно до Мидлънд.
— Защо?
— Не зная. Получих нареждането по радиотелефона.
— От Ярдли ли?
— Заповедта е негова, да, сър.
— А, ако откажа?
— Тогава трябва да ви заведа с белезници. Избирайте.
— Няма ли трета възможност?
— Не, сър.
— Добре.
Върнах се на магистралата. Полицейската кола остана отзад, минахме по детелината и аз се озовах в посока към Мидлънд.
Отбихме при един изход близо до западния край на града и аз го последвах до центъра за преработка на отпадъци, който преди се наричаше сметището.
Колата спря при крематориума, аз спрях след него и слязох.
Бърт Ярдли стоеше до един голям конвейер и наблюдаваше как разтоварват един камион върху движещата се лента.
Аз застанах и също загледах как подземната спалня на Ан Камбъл се отправяше към пламъците.
Ярдли прелистваше купчина полароидни снимки и почти не ме погледна, но каза:
— Хей, погледни тук, синко. Виждаш ли този дебел задник? Това съм аз. А сега погледни тук? Кой мислиш, че е това? — Той хвърли шепа снимки върху лентата, после взе купчина видеофилми в краката си и също ги хвърли върху лентата. — Мислех, че имаме уговорка. Нали няма да ме караш сам да свърша цялата тази работа? Хвърли малко от тази мръсотия, синко.
И така аз му помогнах да изхвърли мебели, сексуални приспособления, бельо и други такива на лентата.
— Държа си на думата, момчето ми. Ти не ми вярваше, нали?
— Разбира се, че ти вярвах. Ти си ченге.
— Правилно. Каква гадна седмица. Ей, знаеш ли какво? Плаках през цялото погребение.
— Не забелязах.
— Плачех вътрешно. Доста хора там плакаха вътрешно. Ей, ти изхвърли ли оная компютърна история?
— Сам изгорих дискетата.
— Да? Никакви такива мръсотии няма да има наоколо, нали?
— Не. Всички са чисти отново.
— До следващия път. — Той се засмя и хвърли черна кожена маска върху конвейера. — Бог да ни поживи, сега всички ще спим по-добре. Включително и тя.
Не отговорих. Той каза:
— Съжалявам да чуя това за Бил.
— Аз също.
— Може би двамата сега си изясняват нещата там горе при портите. — Той погледна към пещта. — Или пък на друго място.
— Това ли е всичко, шефе?
Той се огледа.
— Доста неща. — Извади една снимка от джоба си, погледна я и после ми я подаде. — Сувенир.
Беше Ан Камбъл, гола, снета отпред, застанала или по-скоро скачаща върху леглото в стаята в мазата, косата й хвръкнала нагоре, краката й разтворени, ръцете протегнати и с голяма усмивка на лицето си. Ярдли каза:
— Беше страхотна жена. Но никога не съм разбирал какво става в главата й. Ти разбра ли я?
— Не. Но мисля, че тя ни каза повече за нас, отколкото ние искаме да знаем. — Хвърлих снимката върху лентата и се отправих към колата си.
Ярдли извика:
— Внимавай!
— Ти също, шефе. Много поздрави на семейството ти.
Отворих вратата на колата и Ярдли отново ми извика:
— За малко да забравя. Твоята приятелка — тя ми каза, че ще чака на междущатското шосе в северна посока.
Погледнах го над покрива на колата си. Той каза:
— Помоли ме да ти кажа довиждане. Каза, че ще те види надолу по пътя.
— Благодаря.
Качих се на Шевролета си и излязох от бунището. Завих надясно и се върнах откъдето бях дошъл към междущатското, по пътя, покрай който има складове и малки предприятия, едно напълно мизерно място, което съответстваше на настроението ми.
Надолу по пътя един червен Мустанг застана след мен. Излязохме заедно на междущатското и тя остана с мен до изхода, който би я завел на запад към Форт Бенинг.
Отбих на банкета и тя направи същото. Ние излязохме от колите си и застанахме край тях на около три метра един от друг. Тя беше с джинси, бяла тениска и маратонки и на мен ми хрумна, че ние не бяхме от едно и също поколение.
— Изпусна си изхода от магистралата.
— По-добре, отколкото да изпусна късмета си.
— Ти ме излъга.
— Ами… да. Но какво щеше да кажеш, ако ти бях казала, че все още живея с него, но че сериозно обмислям дали да не сложа край?
— Щях да ти кажа да ми се обадиш, когато приключиш с това.
— Виждаш ли? Прекалено си пасивен.
— Не отнемам жените на другите хора.
Един голям камион мина покрай нас и аз не можах да чуя какво каза.
— Какво?
— Ти направи същото в Брюксел.
— Никога не съм чувал за това място.
— Столицата на Белгия.