Синтия беше обхваната от дълбок размисъл, нещо характерно за нея, а после ме погледна:
— Познаваше ли я?
— Знаех за нея.
— Какво знаеше за нея?
— Това, което почти всеки друг знаеше, Синтия. Тя беше съвършена във всяко едно отношение, произведена в САЩ, пастьоризирана и хомогенизирана от Отдела за реклама и доставена у вас, млечнобяла и здравословна за всички.
— И ти не вярваш на всичко това?
— Не, не вярвам. Но ако открием, че греша, значи, че мястото ми не е тук и аз ще напусна.
— Може би във всеки случай ще го направиш.
— Много вероятно. — И добавих: — Моля те имай предвид как е умряла, колко странно е било всичко, и колко малка е била вероятността някой непознат да изненада войник, който е бил нащрек, умен, въоръжен и готов да стреля.
Тя кимна, а после каза, като че на себе си:
— Мислих за това, което казваш. Не е необичайно за жена офицер да води двойствен живот — образец на нравственост за пред обществеността, а личният им живот… какъвто и да е. Но съм виждала и жени, жертви на изнасилване, които са имали примерен личен живот и които са станали жертви по чиста случайност. Виждала съм и жени, които са живели на ръба, но чието изнасилване не е имало нищо общо със свободния им личен живот нито пък с маниаците, с които са се движили. То отново е било чиста случайност.
— Това също е възможност и аз не я отхвърлям.
— И не бъди прекалено осъдителен, Пол.
— Не съм. Аз не съм светец. А ти?
— Не си толкова глупав, че да питаш.
Тя се приближи до мястото където бях застанал и сложи ръка върху рамото ми, което ме изненада.
— Ще можем ли да се справим, Пол? Искам да кажа заедно? Няма ли да го объркаме?
— Не, ние ще го разрешим.
Синтия ме мушна с пръст в корема, като че това изречение се нуждаеше от препинателен знак. Тя се обърна и се върна до бюрото на Ан Камбъл. Насочих вниманието си отново към стената и забелязах поставена в рамка похвала от американския червен кръст изразяваща признателност за работата й в кампанията за кръводаряване, друга от местна болница, която й благодареше за работата й с тежко болни деца, и документ за правоспособност от доброволна организация за ограмотяване. Кога намираше време тази жена да свърши всичко това, а освен това и редовната й работа, и извънредните дежурства по нейно желание, и задължителната обществена страна на живота в армията, и личния й живот. Възможно ли е, запитах се аз, тази изключително красива жена да няма личен живот? Възможно ли е да съм тръгнал в толкова погрешна посока?
Синтия обяви:
— Ето го бележника с адресите.
— Това ме подсети. Получи ли картичката ми за Коледа? Къде живееш сега?
— О, Пол, сигурна съм, че приятелчетата ти от щаба са си пъхнали носовете в досието ми и са ти казали всичко за мен за изминалата година.
— Никога не бих направил такова нещо, Синтия. Не е нито етично, нито професионално.
Тя ме погледна.
— Извинявай.
Сложи бележника в чантата, отиде до телефонния автомат и го включи.
Един глас каза:
— Ан, говори полковник Фаулър. Трябваше да се отбиеш в дома на генерала тази сутрин след дежурство. — Гласът на полковника звучеше рязко. После продължи: — Госпожа Камбъл беше приготвила закуска. Може би сега спиш. Моля, обади се на генерала или на госпожа Камбъл, когато станеш — и затвори.
— Може би се е самоубила. На нейно място бих го направил — казах аз.
Синтия отбеляза:
— Сигурно не е било лесно да си генералска дъщеря. Кой е полковник Фаулър?
— Мисля, че е адютантът на гарнизона. — А после попитах Синтия: — Как ти се стори това съобщение?
— Официално. Тонът подсказва известна фамилиарност, но не и топлина. Като че ли просто е изпълнявал задължението си като е позвънил на разсеяната дъщеря на шефа си, която е с по-нисш чин от него, но която все пак е дъщеря на шефа му. А на теб как ти се стори?
Замислих се за момент и отвърнах:
— Стори ми се нагласено.
— О… като прикритие?
Включих отново лентата и я изслушахме пак.
— Може би започвам да си въобразявам разни неща, Синтия.
— А може би не.
Вдигнах телефона и набрах канцеларията на шефа на военната полиция. Полковник Кент беше там и го извикаха на телефона.
— Все още сме в къщата на починалата — уведомих го аз. — Говори ли вече с генерала?
— Не… не съм… чакам свещеника.
— Но това ще се разчуе из целия гарнизон само след няколко часа. Уведоми семейството на мъртвата. И без никакви писма или телеграми.
— Виж, Пол, затънал съм до гуша с това, извикал съм гарнизонния свещеник и той е на път за насам.