Излязохме от дрешника и от спалнята.
По стълбите надолу казах на Синтия:
— Преди да отида в ЦСО не можех да видя уликата, дори и да ми извадеше очите.
— А сега?
— А сега всичко, което виждам, ми се струва улика. Дори и липсата на улики е улика.
— Така ли е? Все още не съм стигнала до това ниво. Звучи ми като Зен.
— Мисля си за него като за Шерлоковско. Нали знаеш за кучето, което не лаело през нощта. — Отидохме в кухнята. — Защо не е лаело кучето?
— Било мъртво.
Трудно е да свикнеш с нов съдружник. Не харесвам младите подлизурковци, които слушат в захлас всяка твоя дума. Но пък не обичам и всезнайковците също така. Аз съм на такава възраст и чин, че да се отнасят към мен с уважение и заслужавам уважение, но все още мога да приемам нещата каквито са. Синтия и аз изучавахме залостената врата към мазето. Казах, не във връзка с вратата, а във връзка с уликите:
— Жена ми оставяше улики из цялата къща.
Синтия не отговори.
— Но аз не ги виждах.
— Разбира се, че си ги виждал.
— Е, сега като се замисля, наистина съм ги виждал. Но когато си млад, си доста тъп. Изпълнен си само с мисъл за себе си, не разбираш другите хора добре, не си бил лъган и мамен много и ти липсват цинизмът и подозрителността, които са нужни, за да станеш добър детектив.
— Добрият детектив, Пол, трябва да отделя личния си живот от професионалния. Не бих искала мъж, който ме следи навсякъде.
— Разбира се че не, като се има предвид миналото ти.
— Разкарай се.
Едно на нула за Пол. Дръпнах резето на вратата.
— Твой ред.
— Добре. Иска ми се да си беше взел пистолета. — Тя ми подаде своя Смит и Уесън и отвори вратата на мазето.
— Може би трябва да отида и да взема онова М–16 горе — предложих аз.
— Никога не разчитай на оръжие, което току-що си намерил и не си изпробвал. Така пише в ръководството. Само извикай, а после ме прикрий.
Извиках надолу:
— Полиция! Елате до стълбите с ръце на врата.
Това е военният вариант на „горе ръцете“ и има малко повече смисъл, ако се замисли човек. Е, никой не дойде до основата на стълбата, така че Синтия трябваше да слезе долу. Тя каза тихо:
— Остави осветлението изключено. Ще свия надясно. Изчакай пет секунди.
— Ти изчакай една секунда.
Огледах се за нещо, което да хвърля надолу по стълбите и забелязах една скара, но Синтия вече беше тръгнала и бягаше надолу по стълбата на дълги подскоци, като едва докосваше стъпалата по пътя си. Видях как рамото й завива надясно и я загубих от погледа си. Последвах я, като завих наляво и приклекнах готов за стрелба, взирайки се в тъмнината. Изчакахме мълчаливо цели десет секунди, после аз извиках:
— Ед, Джон, прикривайте ни.
Искаше ми се наистина да има някой Ед или Джон наоколо, но както капитан Камбъл би казала „Създайте измислени батальони в умовете на противника“.
Реших, че ако долу наистина има някой, то той не чакаше в засада, а трепереше от страх. Нали така?
Както и да е, Синтия, която явно започваше да губи търпение от моята предпазливост, изхвърча нагоре по стълбите и блъсна ключа за осветлението. Из цялото голямо открито мазе присветнаха флуоресцентни лампи, а после то беше залято от тази гола бяла светлина, която свързвам с неприятни места. Синтия слезе обратно по стълбите и ние изследвахме мазето. Беше оборудвано по най-стандартния начин като перално помещение, сушилня, работен тезгях, склад, отопление, климатична инсталация и т.н. Подът беше от гол цимент, а таванът от голи греди и тръби за електрическата и водопроводната инсталации.
Разгледахме тезгяха и тъмните ъгли, но те бяха изключително безинтересни, освен фактът; че Ан Камбъл е притежавала богата спортна екипировка. В действителност цялата стена вдясно от тезгяха представляваше дъска за окачване, висока от пода до тавана, от която се издаваха ония метални рамки с различна форма и големина и на които висяха ски, ракети за тенис, ракети за скуош, бухалка за бейзбол, леководолазен екип и т.н. Много организирано. Освен това на тази дъска беше закрепен с винтове плакат от армията за набиране на доброволци, около два метра висок, на който беше изобразен не друг, а капитан Ан Камбъл, нейна снимка в цял ръст, облечена с бойна униформа и с пълно бойно снаряжение, с карабина М–16 в дясната ръка и с радиотелефон, притиснат към ухото й, докато тя се правеше, че разглежда една полева карта и сверяваше часовника си. Лицето й беше нацапано с маскировъчна боя, но само един евнух не би усетил скрития сексуален подтекст на снимката. Текстът отгоре на плаката гласеше: „Време е да синхронизирате живота си“. Отдолу беше написано: „Срещнете се с вашия военен вербовчик още днес.“ Това, което не казваше, беше: „Срещнете се отблизо с хора от другия пол, спете с тях в гората, къпете се с тях в потоците, участвайте и в други интимни действия на открито, там, където никой няма личен живот“.