Полковник Фаулър вероятно ме разбираше, защото кимаше, или пък може би се съгласяваше с някоя мисъл в главата си. Той ми каза:
— Ако арестувате някого, мога ли да разчитам на вашето обещание, че в доклада ви ще се появи минимално количество от тази информация?
Почти ми се искаше да му кажа за скрития склад за сексуални наслади на Ан Камбъл и как вече съм се изложил на риск, за да намаля до минимум вредата. Казах:
— Веществените доказателства от къщата на Ан Камбъл биха могли и трябваше да бъдат показани на шефа на полиция та Ярдли, но госпожа Сънхил и аз взехме предпазни мерки и ги преместихме, за да сме сигурни, че нищо от дома на една неомъжена, привлекателна жена офицер, което би могло да се окаже неудобно за семейството й или за армията, няма да послужи за обществено развлечение. Действията говорят по-ясно от думите и това е единственото обещание, което бих могъл да ви дам.
Той отново кимна и каза доста неочаквано:
— Много съм доволен от вас. Направих проучване и за двама ви, вие идвате с най-добри препоръки. За нас е чест, че сте изпратени да работите по този случай.
Вдигнах краката си, защото глупостите се натрупаха много високо, но отвърнах:
— Много любезно от ваша страна, че го казвате.
Той ни наля още кафе и каза:
— Значи имате главен заподозрян, полковник Мур?
— Точно така.
— Защо е заподозрян той?
— Защото — отвърнах аз — има доказателства, че е бил на местопрестъплението.
— Ясно… но няма доказателства, че наистина я е убил?
— Не. Възможно е да е бил там преди или след времето на убийството.
— Но нямате доказателства, че някой друг е бил там?
— Никакви окончателни доказателства.
— Тогава той не става ли най-вероятният заподозрян?
— Да, засега.
— Ако не направи самопризнание, ще го обвините ли?
— В такива случаи имам право само да препоръчвам. Окончателното решение по отношение на обвинението без съмнение ще бъде взето във Вашингтон.
— Струва ми се, че вашият доклад и препоръка ще бъдат решаващият фактор.
— Би трябвало да бъде единственият фактор, като се има предвид, че никой друг няма ключ за това, което се е случило. — Добавих: — Трябва да ви кажа, сър, че слуховете, свързващи Ан Камбъл с определени офицери от гарнизона, може да включват хора като главния прокурор и други, които може да не са толкова обективни и безпристрастни колкото трябва да бъдат в този случай. Не ми е приятно, че сея семената на недоверието, но просто ви информирам за това, което чух.
— Чухте от кого?
— Не мога да кажа. Но източникът е сигурен и предполагам знаете колко широко разпространен е този проблем. Не мисля, че вие сам бихте могли да очистите къщата си тук, полковник. Метлата ви е мръсна. Но може би госпожа Сънхил и аз бихме могли.
Той кимна.
— Точно по този въпрос говорех с генерал Камбъл, когато пристигнахте. Има ново развитие на нещата.
О-хо. Не обичам новите развития.
— Да?
— Министерството на правосъдието, след среща с вашия началник, полковник Хелман, главния военен прокурор и други заинтересовани страни е решило да възложи случая на ФБР.
По дяволите. Казах на полковник Фаулър:
— Е, тогава контролът върху евентуалните разкрития излиза извън моите ръце. Вие и всеки друг, който носи зелена униформа, би трябвало да знае това.
— Да. Някои хора са разтревожени. Не всеки в Пентагона знае колко необходим е този контрол, така че те са се подчинили на тези заповеди без достатъчна съпротива. Но са постигнали компромис.
Нито Синтия, нито аз си направихме труда да попитаме какъв е той, но полковник Фаулър ни информира:
— Вие двамата трябва да останете и да работите по случая до утре по обяд. Ако дотогава не сте арестували някого и не сте направили препоръка към прокуратурата, вие ще бъдете освободени от задълженията си на следователи. Трябва, обаче, да останете на разположение на ФБР за консултации.
— Разбирам.
— В момента в Атланта се сформира отряд със специално назначение от хора на ФБР, представители от канцеларията на главния военен прокурор, на главния военен съдия и старши офицери от вашия ЦСО във Фолс Чърч.
— Е, надявам се, че нещастниците ще трябва да отседнат в хотела за офицери.
Полковник Фаулър се усмихна принудено.
— Разбира се, ние не искаме това и предполагам, че вие също не го искате. Но ако си помислите, то беше неизбежно.
Синтия каза:
— Полковник, не всеки ден стават убийства на капитани от армията, но това прилича повече на пропорционално участие на всички отдели, отколкото на полицейска акция.