— Съвсем малка. Няколко сантиметра наляво и няколко надясно повече от това и аз падам направо в устата на шефа си, полковник Хелман, който яде подофицери, които се страхуват да задават въпроси на старши офицери.
— Това истина ли е?
— Да, сър.
— Е, ще му кажа, че свършихте чудесна работа и не проявихте никакъв страх.
— Благодаря ви, полковник.
— Приятно ли ви е да вършите това?
— Беше ми приятно преди, но днес не е. Нито пък вчера.
— Значи има нещо общо между нас.
— Надявам се.
Поседяхме за минута. Кафето ми изстина, но това не ме интересуваше. Накрая го попитах:
— Полковник, бихте ли ни уредили среща с госпожа Камбъл?
— Ще направя всичко възможно.
Казах му:
— Ако тя е добра жена на военен, както я описвате, ще разбере, че е необходимо. — Добавих: — Ние бихме желали да видим също и генерал Камбъл днес.
— Ще го уредя. Къде мога да ви намеря.
— Страхувам се, че ще бъдем из целия гарнизон. Просто оставете съобщение в канцеларията на военната полиция. Къде мога да ви намеря?
— В генералния щаб на гарнизона.
— Приключени ли са приготовленията за погребението?
— Да. Тялото ще бъде в гарнизонната църква след вечерна проверка днес, а също и утре сутринта за тези, които искат да окажат последна почит. В 11.00 часа утре ще има служба в църквата, после тялото ще бъде закарано с процесия до Джордън Фийлд за церемонията, после ще бъде качено на борда на самолет и пренесено в Мичиган за погребение в семейната гробница на Камбъл.
— Разбирам. — Офицерите обикновено имат приложени в досиетата си завещания и често към тях бяха включени инструкции за погребението, така че попитах полковник Фаулър: — Това ли е желанието на мъртвата?
— Този въпрос свързан ли е с разследването на убийството?
— Предполагам, че датата на завещанието и датата на инструкциите за погребението биха могли да имат връзка с разследването.
— Завещанието и инструкциите бяха подновени седмица преди капитан Камбъл да замине за Залива, в което няма нищо необикновено. За ваша информация, тя е пожелала да бъде погребана в семейната гробница и единственият облагодетелстван от завещанието й е брат й Джон.
— Благодаря. Бяхте много отзивчив, полковник, и ние го оценяваме. — Въпреки опитите ви да ни хвърлите прах в очите.
Старшите офицерите сядат първи и стават първи, така че аз го чаках да осъзнае, че съм свършил и да стане, но вместо това той ме попита:
— Намерихте ли нещо в къщата й, което би навредило на нея или на някой друг в гарнизона?
Беше мой ред да си пестя думите, така че попитах:
— Какво например?
— Ами… дневник, снимки, писма, списък на завоеванията й. Знаете какво имам предвид.
Отвърнах:
— Моята леля, която е стара мома, би могла да прекара цяла седмица сама в къщата на Ан Камбъл и да не открие нещо, което не би одобрила, включително и музиката й. — Което беше вярно, защото леля Джийн, колкото и да обичаше да си пъха носа навсякъде, нямаше никакъв усет за пространство.
Полковник Фаулър се изправи и ние също се изправихме. Той ме информира:
— Тогава сте пропуснали нещо. Ан Камбъл документираше всичко. Нейната подготовка като психолог и без съмнение желанието й да сее поквара, я караха да не разчита на преходни спомени за това как се е търкаляла в сламата или в някой мотел, или в нечия канцелария в гарнизона. Потърсете по-внимателно.
— Да, сър. — Трябва да призная, че не ми беше приятно да слушам подобни забележки за Ан Камбъл от Кент и Фаулър. Очевидно за мен тя беше станала нещо повече от жертва на убийство. Вероятно щях да открия убиеца й, но някой трябваше да открие защо е правила това, което е правила, и някой трябваше да обясни това на хора като Кент и Фаулър и всички други. Животът на Ан Камбъл не се нуждаеше от извинение, от съжаление, той се нуждаеше от обяснение и може би от реабилитация.
Полковник Фаулър ни изпрати до предната врата, като вероятно съжаляваше, че преди беше на телефона, така че не успя да ни въведе без помощта на госпожа Фаулър. На врата ние се ръкувахме и аз му казах:
— Между другото, не можахме да намерим пръстена на капитан Камбъл от Уест Пойнт. Тя носеше ли го редовно?
Той помисли за момент и после отвърна:
— Никога не съм обръщал внимание.
— На пръста й имаше следа от слънцето там, където е бил.
— Тогава предполагам, че го е носила.
Казах му:
— Знаете ли, полковник, ако бях генерал, щях да искам вие да ми бъдете адютант.
— Ако вие бяхте генерал, господин Бренер, щеше да ви бъде необходимо аз да ви бъда адютант. Приятен ден.
Зелената врата се затвори и ние тръгнахме надолу по алеята към улицата. Синтия каза: