Но можеше ли Мария да каже това? Защо да хвърля в смут честното рицарско сърце на Анри, когото ромеите бяха нарекли „втори Арес” — тъй благороден и смел се бе сторил дори на враговете си. Биваше ли да поиска от него да пожертва интересите на държавата си от любов към младата съпруга?
Не. Не можеше. Никога. И лъжата щеше да остане завинаги между тях...
Той продължаваше да я гледа с усмихнати очи. След това бърза сянка падна връз сребристия му взор.
— Аз знам, че вие дойдохте при мен като залог за мир и приятелство. Аз не бях сторил нищо, за да ви спечеля. За вас аз бях избраният и наложен от чужди люде съпруг. И при това толкова по-стар. Вдовец... Враг на баща ви... Разбирам ви добре, Мария. Но не бих ли могъл да заслужа с нещо поне малко от вашата обич? Затова пак ви питам — с какво? Кажете!
Тя потрепера. Изведнъж той я пусна. Веднага почувства непреодолимото отвращение, което тя изпитваше към него. Преградата помежду им бе неразрушима.
На вратата се похлопа три пъти.
Маршал Вилардуен извика:
— Пратениците на венгерския крал пристигнаха, монсеньор! Анри се поклони, сочейки пътя към вратата.
— Време е да слизаме, мадам.
Когато минаваха през императорските триклиниуми, той внезапно измени пътя си, кимна на жена си.
— Ще пресечем през синия кубикулум. Подушвам, че става нещо против волята ми.- Твърде много губят времето си там моите верни рицари.
Той внезапно отвори вратата. Петима души скочиха като ужилени. Застанаха вцепенени от страх...
Анри приближи към тях. Блъсна с крак ниската кръгла масичка. Заровете се разпиляха по пода.
— Понсле... Отон... Адемар... Моята повеля няма ли значение за вас? От сутрин до вечер залагате и последната ливра от платата си да играете на зар. Всички ви е прихванал този бяс. Завчера научих, че Жан дьо Франзур загубил замъка и феода си. Безумни ли сте? Още веднъж да ви уловя — право в тъмницата на Фанар!
Императорът се върна към Мария, която наблюдаваше мълчаливо тази сцена, и продължи пътя си по гладкото виещо се надолу мраморно стълбище.
— Нямат мяра и власт над себе си... — пошепна той и погледна към императрицата.
В очите му трептеше някакъв чуден присмехулен огън. Той извади от джоба си малка кутийка.
— Нима и аз не бих могъл да играя? С такива хубави зарове?
Анри разтърси златната кутийка и отново я прибра в джоба си.
— Спечелил съм си ги най-почтено. В славна борба. — И той се изсмя от сърце.
Мария внезапно спря стъпките си. Протегна развълнувано ръка към него.
— Дайте ми тази кутийка, сир! Моля ви се! Искам да видя заровете.
— О не, Мария. Рано е още. Струва ми се, че не съм още достатъчно спечелил сърцето на моята дама. Вижте какво. Във Влахерна има една стая, наречена „Стая на любовта”. Може би някога там ще поговорим пак по тия въпроси. А сега — пратениците вече отдавна чакат.
Тя почувства горчивата острота на гласа му и въздъхна. Усмивката връз лицето й угасна.
Една след друга се редяха пред тях безкрайните зали на Буколеон. И те отминаваха сред златния блясък на мозайките, сред поклоните на барони и патриции, разменяйки от време на време по някоя дума, скръбни и нещастни, следвани от възторжения и завистлив поглед на толкова люде.
Глава XXVI
Между крепостната стена, в която се плискаха водите на Босфора, и кипарисовите крайбрежни градини по друма, който водеше към Августейона, се нижеше пъстра и бляскава кавалкада.
Дами и барони на благородни ловджийски коне яздеха в лек раван, сред неспирен и весел глъч. Балетите тичаха напред с буйните хрътки, които препускаха два по два: сиви, бели, кафяви. С черни баретки на глава и черен рог в ръка валетите тръбяха от време на време да се стори пътна глотата. Подире им следваха кочиите с уловения дивеч.
Мария яздеше, заобиколена от дамите си. Тя бе в сребриста руба с надиплени дълги ръкави, връз която бе надянала кърмъзена туника. Дългите й коси, събрани в тънка мрежа, блестяха като разтопено злато, Два реда ален мерджан обвиваше гордия й врат. Аксамитена барета с три пъстри пера бе наклонена над лявата й вежда. Връз обсипаната с бисер и рубини ръкавица бе забил нокът снежен сокол. Чулът на коня й, дълъг до земята, от кърмъзен сатен, бе надянат през ушите и опашката на животното.
С изправена снага и високо вдигнато чело Мария преминаваше с людете си сред събралите се от всички краища на Константинопол тълпи, вдигаше десница за поздрав. Светлите студени очи. които заповядваха и покоряваха, караха ромеите да потръпват.
Срещу ловджийската дружина препускаше един от валетите на императрицата. Мария спря коня си. Лека тревога сви сърцето й.
От няколко седмици вече Анри бе заминал за Сърбия. В Равна той трябваше да се срещне с крал Андрея. Там бе уговорено да се съединят латинските и венгерските войски. И само веднъж оттогава тя бе получила вест. Някъде по средата на пътя Анри се бе обадил с кратко писмо. Какво ново се бе случило?
Валетът скочи на земята, прегъна коляно.
— Пратеници от България, мадам!
Мария затвори за миг клепачи. Стори й се, че не е чула добре, сякаш сънува.
Без да каже нито дума, тя дръпна юздите на белия кон, удари го в хълбоците с позлатените бодове на ботушите. Цялата дружина препусна подир нея.
Облечена в ловджийския си костюм, байулата веднага отиде в Хризотриклиниум. Пламнала в горещо нетърпение, тя заби очи в широките врати на огромната зала. От дясната страна на престола застана маршал Вилардуен, от лявата Ансо дьо Кайо.
Стражите отвориха широко двукрилата врата.
На прага стоеше великият логотет Николица, придружен от деспот Богдан. И двамата бяха обкръжени от български войскари.
Макар че те бяха най-верните люде на Борил, Мария засия от радост, като ги зърна. Най-сетне тя виждаше свои, едноплеменни хора, дошли от гордия и недостъпен Хем.
Пратениците направиха обичайните поклони и приветствия. Понеже байулата ги приемаше в обикновено одеяние, те не целунаха според церемониала върха на обувката й. Тя сърдечно им подаде ръка, обсипа ги с въпроси относно пътуването, относно Анри, срещата в Ниш...
Лицата на пратениците не бяха весели. Не само от умората на пътя, не само поради тъжната вест за кончината на госпожа Теодора, гласовете им глъхнеха в сдържана тревога. Мария бързо разпечата писмото, което Борил й изпращаше лично. Прочете го, прехапа устни. Веднага го преведе на Ансо дьо Кайо и маршала. След това тримата се спогледаха побледнели, тръпнещи.
Кой можеше да очаква подобно нещо от крал Андрея?
Великият жупан Стефан бе избързал и бе пресрещнал крал Андрея при Равна.
Там дванадесет дни сърби и венгри прекарали в тържества и взаимни дарявания. От Равна кралят и великият жупан заедно потеглили срещу Анри и го срещнали при Ниш. Започнали безбройни преговори. Сърбите не отстъпвали от неизпълнимите си искания, като протакали нарочно преговорите, докато укрепят и заградят друмовете, по които трябвало да се върне латинската войска. И сега Анри бил пленник на великия жупан без подкрепата на Андрея, с враждебния епирски деспот в тила.
Борил молеше за най-бърза помощ. Веднага от Константинопол да изпратят войски към Ниш. А ако е възможно, да изпратят подкрепления и за него, понеже положението в България било неудържимо...
Маршал Вилардуен избухна в бурна ярост. Хитрините на жупана бяха отдавна известни. Ала това не бе достойно за Андрея Венгерски... Нямаше ли сега да се яви на помощ някой светец, който да прободе с копието си латинския император?