Учените черноризци не се занимаваха вече с поучаване на простите люде в истините на вярата като божии слуги, а прекарваха време го си в спорове, и свади, леност и пороци. Поради тях людете намразваха църкви и манастири, отвръщаха се от лъжата и лицемерието.
И си създадоха своя вяра.
Така изникна българската вяра на богомилите, самоволно като чист извор, таена с векове в сърцето на народа. От дните, когато Рим бе потъпкал слънчевия химн към Орфей и Дионис, за да наложи с правото на силния нетрайния култ към златните императорски статуи. От дните, когато Византия се бе помъчила под булото на християнското учение да пороби и владее чрез своята църква людете, които бяха слушали проповедите на апостол Павел, събрани в своите общини, братя, свързани само чрез закона на любовта. От дните, когато смети воини бяха преминали великата река и донесли преклонение го прел едничкия творец и тройното му начало. Люде, които диреха истината, почитаха правдата и умираха за свободата. Едничките ценности, които даваха смисъл и радост в живота.
Това бе вярата на бугрите, назована различно из различните земи. Но тия чисти люде, които се отвръщаха от лъжата и лицемерието и не можеха да премълчават злото, си подаваха ръка и пръскаха бунтовното богомилско семе из целия свят.
Катари, патарени, валдейци, павликяни, бабуни, албитойци всички тия богомили бяха приели за свои общи правила неизменните истини от всички времена, бленувани от всички поколения, които богомилският папа, Никита българинът, бе оповестил на събора им през 1167 година в селището Сен Фсликс де Караман край Тулуза в Южна Франция:
„Само законът на любовта дава право на човека да владее над човека.”
„Вярата трябва да бъде свободна и приета доброволно.”
„Храмът е там, където се молят люде с чисто сърце и чисти ръце.”
„Всички люде са братя чеда на един отец затова са равни помежду си.”
„Мир за всички люде и всички народи.”
„Свобода за всички люде и всички народи.”
„Всеки човек да живее от своя труд.”
„Не убивай, не кради, не лъжи, бъди справедлив, делата да отговарят на думите ти, бори се за правдата и свободата, създай от себе си съвършен човек...”
И хората поглъщаха с възторг всяка дума на великото учение, готови да умрат с радост? за да го въплътят в дело, от Прованс и Гаскония, от Ломбардия и Босна до Чехия и Рейнските земи, до Хемските предели и Константинопол. Защото нямаше бесило, което да унищожи правдата, нож, който да убие свободата, и клада, на която да изгори истината.
И пак тръгнаха апостолите на богомилската проповед.
Недоволството и бунтът се разрастваха по-непобедимо след всяка нова заплаха, след всяка нова присъда. Като див и свиреп звяр. скрит в мрачното си леговище, цар Борил не се насищаше да измисля все по-страшни и нечовешки мъчения. Жестокият му бяс не се утоляваше вече да гори живи хора. Но преди това заповядваше да ги намажат със смола. Преди да доближат босите крака на разпитваните жертви към мангала с жаравата, затваряха нозете им в дървени стегала, за да не могат да ги поместят. Той диреше опитни технитари да му изливат калъпи за правене на невиждани дотогава уреди за изтезание: железни обръчи с шипове отвътре за стягане на главата, шлемове, които имаха плътно затварящи устата запушалки — за да замлъкнат изобличителните слова. Той се заканваше дори да направи железни калъпи, колкото човешки бой, за да нагрява бавно людете вътре, та живи да се опекат... Но трябваше да накара враговете си да признаят кой подкопава престола му, кой тайно работи за връщането на законния наследник, кой бунтува парици и отроци...
Ала нищо не изплаши апостолите, съвършените братя, да продължат делото си.
От бордей на бордей, от кошара на кошара, от млина на млина те влизаха и разнасяха пламъка на ропота и бунта. Безстрашно се вмъкваха в богатите манастири, както в схлупените хижи, в дома на търговеца, както в работилницата на технитаря, под расото на монах проповедник, под наметката на странстващ продавач или певец-гуслар — навсякъде. И носеха лъх от надежда сред гладните и онеправданите, сред унизените и потиснатите. От Несебър и цялото Поморие до Бдин и Подунавието, та чак до равна Романия и долната земя Охридска.
И богомилските общини растяха и се множеха.
Парици и отроци грабваха мотики и коси, нападаха властелските палати и манастирските имоти, разграбваха храни, за да нахранят чедата си, после побягваха в непристъпни планински усои и всяваха трепет у всеки жесток притеснител. В потайни места се трупаха оръжия, скътваха се припаси — за уречения очакван ден.
За деня, когато чудните сияйни слова на богомилската проповед щяха да станат истина и дела.
Глава XXVIII
Жителите на Преславската хора (област), наречена още Петрова по имена най-стария Асенов брат, напоследък почнаха доста да се дивят на многобройните поклонници, които посещаваха техния старинен манастир, построен в отдавнашно време край града от червена печена тухла. Ето че и през тази ветровита зимна нощ много стъпки по бялата равнина водеха към задната градинска портичка на манастирската ограда. Ала след полунощ вятърът спря и отново снегът заваля бавно, равно, непрестанно, закривайки дирите на мъжете, които, скрити зад залостените врати, край лумналото огнище на игуменската стая, шепнеха, склонили глава един към друг, с изпити, бледи лица и мрачно святкащи очи...
— Ерик Фландърски се прибра в Константинопол и латинските войски останаха в Търнов... — въздъхна ядно Радул.
— Мария направи добре, че не ни послуша тогаз — рече Добромир, защото беше опасно да не съблазним силния враг край границата да нападне такава беззащитна страна, каквато е сега нашата...
— Идущата пролет трябва да бъде вече последната — пошепна сякаш на себе си Радул. — Повече не може да се чака. Всичко е назряло Всички го напуснаха, дори и най-верните му. С латинските войски лесно ще се справим.
— С тия, които са тук. А тия, които ще дойдат от юг, начело с Ерик? — се обади Илиица.
— Тогава и с Ерик Фландърски трябва да се справим най-напред! — възкликна все тъй ядно и нетърпеливо Радул. — Ако искате, мога да забягна към Константинопол. Кълна се в копието на свети Димитра Чудотворец, ако не успея да ви избавя от него!
— Не е само Ерик, който го покровителства, Радуле... А и сам папа Инокентий. Лесно е да се забие меч в гърдите на императора. Ала после? Щом се узнае, че го е убил българин, венгрите няма да пропуснат Асеновите люде или ще нападнат страната ни. Крал Андрея слуша папата... А Инокентий ще повдигне срещу нас не само венгрите, но и сърбите... Нали великият жупан води сега с него преговори за кралска диадема.
— Празна работа е тази! — извика Радул. — Дорде венгрите съберат войските си, тук ще бъде вече всичко наред! Най- важното е да се разнебити Латинската държава. А това ще стане, щом Ерик склопи очи... Веднага ломбардите ще се отцепят, а Константинопол няма наследник на престола, ще възникнат ежби. Теодор Комнин ще използва по някакъв начин латинските мъчнотии и за нас никой не ще отдели време и внимание. Този миг е единственият, който трябва да използваме...
— Ерик е млад, няма четиридесет години още... — въздъхна боляринът Хубан. — Ако ние го чакаме да склопи очи, на Йоан-Асен ще побелеят косите от чакане, а ако работите на Борил вървят все тъй напред, от България няма нищо да остане... От сръбския поход загубихме и южните земи... После на мен никак не ми харесва това стоене на латински войски в Търнов. Научих, че напоследък се явили латински стражи и в крепостите край Евксина, край Истър... Остава само и в хемските твърдини да ги пуснат!
— Ерик трябва да умре... — пошепна горещо Радул. — Не може да се губи нито миг повече.
— Какво искате да кажете? — попита полека Добромир и замислените му тъмни очи странно светнаха сред жълтото, изпито, постническо лице.
— Аз мисля, че е ясно казано, братко Добри — изрече твърдо Георги.
Навън тихо се похлопа. Песове излаяха, след това веднага млъкнаха.