Мария всеки ден ставаше по-бледа и по-тъжна, с прозрачно лице и огромни равнодушни очи.
— Искате ли да отидем в Търнов на гости на Борил? — я питаше загрижено той. Ала тя поклащаше глава с нескрит ужас. Вече два пъти й бяха идвали на гости приятелки от България. Ала никоя от тях не можеше да й каже нещо положително. Къде беше войводата Радул? Какво ставаше с Илиица, Георги, Продан... Не знаеха.
Царица Елена и Ана и бяха пратили едно-две писма, написани очевидно под зоркото око на бдящата охрана. Витлеем отново бе заминал за Рим, да довърши богословските си науки, а оттам щеше да отиде да следва в Парижкия университет. От Йоан никаква вест.
Веднъж тя реши. Ще отиде при Анри и ще му изповяда всичко. По-добре да получи гнева и ненавистта му, отколкото това вечно, безкрайно, смъртно очакване.
Вратата на работната му бе отворена. От нея долиташе възбуденият звънлив глас на императора:
— Биандрате пак се е върнал в Тесалоника! Отново ще почнат старите разправии... Тъкмо сега, когато в България се готви някакво ново въстание. Този честолюбив монфератец е способен да влезе във връзка с Йоановите люде и да подкрепи бунтовниците против Борил само за да смаже нас.
Конон дьо Бетюн отвърна:
— Помислете си какво би станало, ако Йоан успее да се върне в България и влезе в съюз с ломбардите и епирците против нас. Свършено е с Константинополската империя. Помните ли Иваница?
Мария застана вкаменена. Толкова омраза и страх бликаше от устата на императора и Канон против Йоан, против българите, против баща й...
А тя бе дошла да иска от тях помощ и съвет. Да им разкрие сърцето и тайните си...
Тръгна из кубикулумите, излезе на терасите, спусна се по стълбите надолу към градините. Сърцето й кипеше в гореща ненавист към враговете на бащиния й род. Усети всичко наоколо си чуждо и студено, сама чужденка сред целия този приказно красив свят. Бе ранна пролет. Тънки ухания изпълваха въздуха със замайващо опиянение. Синята вода се разстилаше гладка, лъскава, като стъкло. Стройните кипариси се издигаха черни и неподвижни, откроени връз златното сияние на небето. Цветята свиваха уханни чашки, птиците се прибираха в клоните. На заник слънцето потъваше в морето, червено като кръв, обкръжено с рубинови пламъци, които преливаха постепенно в светлоален отсенък и розови изпарения.
Но Мария не виждаше нищо наоколо си, загубена в грижовна мисъл, скръбна и нещастна. Тя се залута по виещите се пътеки сред малки зелени морави, по мраморни стъпаловидни тераси, спущащи се надолу към морето, между цъфнали храсти, водоскоци, беседки.
Откъм малка неранзова горичка се зачу тиха песен с равен и тъжен напев. Тя трепна и спря. Това бе Бодуеновата песен, която Анри бе забранил да се пее, откак тя бе дошла в Константинопол:
En lor prison i en lor main
Orent le comte Bauduin
El si l'ociscnt a la tin.
[Така българи и кумани държаха в плен и във тъмница графа Бодуен, дорде най-сетне го убиха.]
Мария затвори очи, сбърчи вежди, засегната от болката, която звучеше в хубавия глас на трубадура:
Li Quens d'Arras s'en departi
Es puis au Roy s'accorda si
Qu'apries s'en ala outremer
Pour l'amende mieux affermer
Et s'aouit ester moult proisi?s
Si s'en ala comme croisi?.
[Граф д'Арас отпътува и се спогоди
с краля, че най-добре ще изкупи
вината си, като замине отвъд морето.
Той бе твърде смел, щом отиде кръстоносец.]
Тя седна на близката пейка, устремила неподвижно взор в някаква невидима точка. Сърцето й бе препълнено с горчивина, която се засилваше от безполезната хубост, разпиляна наоколо. А песента се издигаше и замираше в бавна жалба и кротък укор:
Sa feme apri?s luy s'n ala
Ki moult tr?s durement l'ama
A Acre moru de malage
Comme Dame loiaus et sage.
[* След него замина и жена му, която твърде много обичаше. В Акра тя се поболя и умря като предана и разумна дама.]
Огнените следи на заника бавно угаснаха, посипани с лилава и сребърна пепел. Полъхна свеж вятър. Песента утихна. Дърветата зашепнаха, залюлени в неспирна тръпка. Изведнъж Мария се сепна. Пясъкът заскърца под нечии стъпки. Един тих глас я позова:
— Мадам...
Обърна се. Беше Одет. Бледна, задъхана.
— Дирих ви навсякъде... Исках да ви кажа... Да...ви... съобщя... — момата притисна ръце към гърдите си, занемяла от умора, уплаха и нерешителност.
— Одет... За бога, говорете! По-скоро! — пошушна Мария и скочи права. — Не ме плашете...
— Долу, пред входа на Хиподрома, срещнах... срещнах...
— Кого? — извика тихо императрицата.
— Великият стратор... Радул.
Мария затвори за миг очи. Сякаш огнен дъжд обля цялото й тяло. Тя изгледа втренчено Одет. Стисна силно китката на десницата й. Дръпна я към себе си.
— А той видя ли ви? Говорихте ли?
— Да.
— Да!... Но той ли бе наистина? Той ли беше, Одет?
— Мадам... — пошепна умолително момата — очите ми виждат добре.
Радул!...
Радул беше жив!
Радул бе дошъл в Константинопол! Нима най-сетне тя бе дочакала този тъй дълго жадуван миг? Все пак това бе сън... Магия...
— Одет, може да не е бил той! Великият стратор, когото виждахме на поляната в горите на Орловец! Може да сте се измамили...
— Той е същият, мадам.
— И какво каза? Какво каза?
— Той е дошъл да съобщи някаква вест на мадам. Тайно от цар Борил.
Мария изтръпна. Огледа се. Градините от кипарис и маслина издъхваха покой и безбрежна самота. На юг Златният рог трептеше в теменужни светлини, посипан с белите криле на дромоните. На север се издигаше гора от колони, камбанарии с лъскави кубета, стройни обелиски, триумфални арки...
— Одет, вярна ли сте на вашата императрица?
Момата отправи към нея открит и смел взор.
— Кълна се в Нотр дам дьо Влахерн, че никога не ще забравя какво дължа на своята господарка.
Стражите пред главната порта на Влахерна пропуснаха сирийския търговец, когото първата дама на императрицата дочака в кубикулума на караулното помещение. Двамата тръгнаха през мраморните колонади на пропилейте, изкачиха много стълбища, преминаха през безброй зали и приемни. И двамата мълчаливи, с бавни, отмерени стъпки. Търговецът бе леко приведен и накуцваше. Под мишница стискаше чанта с чудна стока: маши от оникс, алабастър и пъстро стъкло, шишенца с източни ухания, гребени от слонова кост, напръстници от сребро.
Лицето на демоазелата беше прозрачно, без капчица кръв.
Императрицата ги чакаше в апартамента на Бисера. Облечена в кафява руба с гълъбова наметка. Косите й бяха разделени на две плитки, навити край ушите. По средата на челото й минаваше тънък наниз бисер. През решетките на прозорците нахлуваше лек ухаен въздух. Лястовици цвъртяха, свили гнезда под лоджията на стаята. В сребърна клетка подскачаше пъстра източна птица.
Когато вратата се отвори, Мария стана права от креслото, на което седеше. Ръцете й трепереха, ледено бледни. Бялата хрътка също се вдигна и застана до господарката си.
Макар и неузнаваем под сирийската си премяна, с отслабнало лице и рано посивели коси, тя веднага го позна. По движението на раменете, по стъпките, по живия черен взор, който веднага отправи към нея, докато свеждаше снага в дълбоки поклони.
Валетът, който стоеше при вратата, излезе, Почти веднага след него изчезна и Одет, от другата врата.
Сириецът се изправи: строен, висок. С две стъпки стигна до Мария, протегна ръце.
Очите му горяха...
Този миг... Този тъй дълго бленуван миг... Нима бе истина?
Тя неволно се отдръпна. Ръцете му паднаха.
— Прости ми. Забравих, че се намирам пред латинската императрица.
В гласа му отекна укор и обида. Той се огледа наоколо си. Тежко въздъхна. И отново отправи към нея остър, недоверчив взор.
— Защо мълчиш, Марийо? Нямаш ли какво да ме попиташ?