Там, зад Акропола, където бе разположен станът на Калоян, там бе изпуснал последен дъх великият цар. Там, все край този град, се решаваха съдбините на племето й.
Мария попипа в чантата, която висеше на колана й, не, не бе сън. Зловещият яд си стоеше там.
Дъщерята на Калоян трябваше да продължи делото на оня, който бе умрял за него.
Тя скочи със смела стъпка в кочията.
Сега, когато решението й бе взето безвъзвратно, тя тръпнеше от нетърпение: по-скоро, по-скоро, нека това, което трябваше да стане, да станеше по-бързо. Докато отново внезапна слабост не смекчи коравината на ръката й.
Пътят нагоре, към крепостта, бе стръмен и труден. Кочията полека изкачваше каменистия друм между уханните, нацъфтели градини на патрицианските домове — сякаш нямаше край.
Стражите при крепостната порта вдигнаха копия. Спусна се подвижният мост, вдигна се желязната решетка. Конете тежко затрополиха по едрите плочи на дворчето.
Ала още не бе изкачила първите стъпала на стълбите, които водеха към покоите й, когато Мария внезапно спря стъпките си, ослуша се. В далечината отекнаха високи, тревожни викове. Прозорци се отвориха на втория кат, някой размаха ръце. Стражи се разтичаха.
Тя се спусна нагоре с пресъхнало гърло, с трескаво светещи очи.
Какво се бе случило? Какво ставаше? Биандрате да не им устройваше някаква клопка? Борилови гончии ли бяха дошли?
Насреща й се затече валетът Франсоа. С огромни изплашени очи.
— Императорът се чувства зле! — извика той и отмина, почти обезумял от скръб.
Всички тичаха, диреха целебник, даваха заповеди, които никой не слушаше, разминаваха се, гледаха се, без да се познават...
Императрицата влезе в стаята, опряна на ръката на Одет. Тя направи едва забележим знак да й сторят път: барони, духовници, дами, валети се стъписаха поразени. За пръв път сега те забелязаха, че Мария има снежни кичури около челото. За една нощ ли бе побеляла?
Императорът лежеше облечен връз ложето си. Лицето му бе съвсем без цвят. Той дишаше тежко, устните му бяха сини.
Мария се наведе над него, съвсем близо, пошушна тихо:
— Анри...
Слаба тръпка побягна по неподвижните черти на умиращия. Той вдигна полека клепачи. Позна жена си. Опита се да се усмихне. И отново потъна в дълбока забрава.
В стаята влезе примас Гуерино. Даде на императора светото причастие. Всички коленичиха около леглото, шепнейки молитви. Сподавени хълцания разкъсваха от време на време тежката тишина, в която се чуваше само предсмъртното хъркане.
Тих шум накара всички да извърнат очи. Отдясно до главата на императора застана граф Биандрате.
Мария отправи към него остър, пронизващ взор. Монфератецът й отвърна спокойно, с ледена дързост.
Фрушките барони стояха вцепенени, свели чело в безмерна скръб. Каква тайна, внезапна болка отнемаше любимия им вожд? Тъмни подозрения, лют ропот ги караха да стискат юмруци в безсилен гняв. Кого да обвинят? Кому да хвърлят ръкавица за смъртен двубой.
Конон дьо Бетюн, Ансо дьо Кайо и Луи дьо Шател отправяха от време на време мрачни погледи към Оберто Биандрате, който стоеше неподвижен и невъзмутим край възглавието на сюзерена си.
Други спираха недоверчив взор върху императрицата, която бе коленичила пред леглото, замръзнала, безмълвна, със скрито в ръцете си лице.
Варварската княгиня от Хем...
Можеше ли да се вярва на дъщерята на жестокия Йоаница? Току-що пристигнали гончии бяха донесли вести за бунта против Борила. А маркиз Гулиелмо Монферато чакаше в Ломбардия вест или надежден знак, за да тръгне към Тесалоника, също тъй както Йоан-Асен чакаше подобна вест в Галиция, за да слезе на юг с наемниците си.
Нямаше ли някаква връзка всичко това?
В стаята пристигна нов целебник, извикан набързо от абатството Хортаитон. Той разблъска изплашените монаси и барони, заповяда веднага да му донесат превръзка и гореща вода. След това пусна кръв на императора от дясната мишница. После му даде да изпие от някакво шишенце няколко глътки зеленикава течност. Анри загуби всяка следа от багра по лицето си, помъчи се на два-три пъти да повърне, посочи с глухи стенания главата си, след това корема.
Ясно беше, че е отровен.
От миг на миг жилите при слепите му очи чукаха все по- слабо. Примасът помаза челото му с масло, донесено от гроба на свети Димитър. В това време гончии, разпратени навсякъде от Конон дьо Бетюн, доведоха един ромейски врач и някаква прословута сирийска баячка. Врачът прекръсти болния с едни чудотворни мощи, след това изрече три пъти някакви заклинания. Нищо не помогна. Баячката сложи в зелена паница с вода овчарска тинтява, босилек и вратика, изля отгоре им едно сурово яйце и почна да произнася разни обайства, като бъркаше с острието на тънък кинжал във водата около яйцето. После потопи вътре жив въглен, повтори обайствата.
Навън бързо мръкна. Никой не смееше да мръдне от мястото си. Сякаш всеки очакваше да стане чудо, да се свърши този грозен сън, да види как Анри отваря очи, бодър и весел както всякога...
В града всички църкви бяха препълнени с народ. Навсякъде се отслужваха литургии за спасението на благородния фламандец. Пред вратите на цитаделата се трупаха безпокойни, изплашени тълпи. Жени коленичеха, други плачеха, трети високо се молеха. Сториха път на кочията на кралица Маргарита, която идеше вцепенена в безмълвна скръб, да получи лично сведения за болестта на своя покровител. Кой щеше отсега нататък да поддържа правата на беззащитната вдовица и сина й от произвола на ломбардите?...
Ансо дьо Кайо обиколи всички стаи, претърси всички маси, скринове, долапи, подири закуската на императора. Ала от храната му не бе останала никаква следа.
Наближи полунощ.
Запалените бели вощеници хвърлят топли сенки връз неподвижното лице на Анри д'Анжу. Ръцете му се отпущат в тежък покой. Конон дьо Бетюн се навежда, доближава ухо до сърцето му, грабва едно огледалце от скрина, допира го до устните му. Обръща огледалцето. Чисто е. Нито следа от дъх. Хълцания разчупват коравата юначна гръд на стария трубадур. Той пада на колене и се прекръства.
Примас Гуерино склопява мъртвите очи на константинополския император. Всички избухват в стонове и сълзи.
Тогава Мария се изтръгна от дълбокото си вцепенение. Скочи права. С висок писък се хвърли връз неподвижното тяло на съпруга си. И остана така. Сякаш бездиханна.
Най-после той бе неин...
Мъртъв, тя имаше право да го обича без грях. Тя бе вече освободена от клетвата си.
Ерик Фландърски бе изпуснал последен дъх.
Инокентий III бе на смъртно легло.
Борил нямаше вече отникъде поддръжка. И неговият час за изкупление бе настъпил. Йоан можеше вече спокойно да се върне в бащината земя.
Костите на Калоян щяха да бъдат отмъстени.
Дълбоки, беззвучни хълцания разтърсиха цялото й тяло: „О! Дайте пепел да посипя косите си... Развикайте по всички ветрове, нека разнесат на целия свят жестоката вест: Анри е мъртъв! Най- благородният, най-хубавият, най-дръзновеният измежду всички мъже... Мъртъв... Мъртъв...”
Бароните се раздвижиха неспокойни. Безмълвната скръб на Мария бе тъй искрена и страшна, че отново всички подозрения се струпаха връз неверния ломбардец. Ала Биандрате, заобиколен от людете си, не се стесняваше вече да се държи като самостоятелен господар, който бърза да се освободи от неприятни гости.
Лицето на императора полека-лека доби слаб румен оттенък. Лека усмивка замръзна на устните му. Сякаш само по изтънелите, изваяни от восък ноздри можеше да се познае, че е престанал да диша. Четирима фламандски рицари със запалени факли в ръка застанаха на мъртва стража край тялото. Духовници отслужиха първата заупокойка. Никой не можа да убеди Мария да се отдели за миг от скъпите останки. Метнала тъмно було над косите си, с малко евангелие в ръце, тя остана на колене пред леглото цяла нощ, заградена от тихия молитвен шепот на монахините, сред трепкащите пламъчета на едрите бели вощеници, докато навън градът се тълпеше, разбунен и тревожен, пред портите на крепостта, а всички камбани в Тесалоника отекваха от време на време с дълбок, скръбен зов.