Празна работа е това за дявола — казваше Валентин. — Аз да ти кажи правото. Кралят поиска Ингебург, колкото да изплаши англичаните чрез новия съюз с Дания. А после, като не му беше вече потребна датчанката, измисли тия приказки за магията.
Ожие въздъхна.
Боя се... Не е на добро, дето са я хвърлили в тъмница. Дорде Ингебург е жива, никога Агнес няма да бъде призната за кралица на Франция... А когато жени се заинатят...
Може и с нея да направят, както с българския цар Иваница — добави Валентин. — Някоя нощ ще й видят работата, а после на народа ще разправят, че уж я пронизал с копие не знам кой си светия...
Ш-ш-ш! По-полека... — го прекъсна веднага Ожие. — Тия неща не се говорят, където трябва и където не трябва...
Мария остана неподвижна. Оловена умора я притисна в смазваща слабост. Устните й затрептяха, ала тя стисна силно клепачите си, за да задържи сълзите, които напираха да бликнат. Лицето й посивя като пепел.
И старата мъка отново зачопли сърцето й.
Залитаща, тя се отправи към гостната. Ръцете й се сгърчиха в безсилна ярост.
О! Всички трябваше да научат гнусната лъжа, с която лицемерните убийци покриваха своето престъпление... Злото не можеше да остане скрито, ненаказано... Тайната, която гореше ден и нощ душата й, трябваше да подпали целия свят...
Трябваше да се отмъсти за убийството на Калояна... Трябваше... Ала какво можеше да стори тя с моминското си безсилие? Понякога ръката й неволно докосваше дръжката на кинжала, останал спомен от баща й. Но кръвта я отвращаваше.
Докога княз Йоан щеше да чака в далечната тугинска земя? Какво ставаше с него? Нима никой, никой не се загрижваше за съдбата на законния наследник, нима никой не мислеше да очисти от престола на Асеновци петното, което го засеняше? Толкова ли людете свикваха с всяка беда, тъй много ли бяха загрижени за своето собствено благополучие, за запазването на живота и имота си, та можеха да прекарват дните си със затворени очи, сред толкова измама и позор...
Тя стисна със свити юмруци челото си. Струваше й се, че губи свяст. Спря още за миг в отвода, за да дойде на себе си, преди да влезе в гостната. Ала пред нея застана загриженото лице на Добромир.
Какво ти е, Марийо? Болна ли си? — той я разтърси за раменете. — Опомни се... Какво има?
Кой уби баща ми?
Добромир трепна. Озърна се. Побледня.
Марийо...
Защо мълчите всички вие? Страхливци! Вече две години как костите му викат за отплата... О! Да бях мъж! — Тя преглътна сълзите, които кипяха в гърлото й. — Бих повдигнала целия свят, главата си бих заложила, ама не бих търпяла повече... Къде са Йоан и Александър? Докога ще търпите убиеца върху бащиния ми престол?
Марийо! — Страните, вратът, челото на младия мъж бяха потъмнели, пълни с гореща кръв. — Бъди уверена, че има кой да се грижи за това... — Той стисна силно ръцете й. — Бъди спокойна!
Изведнъж той млъкна, отдръпна се. На стълбите, които водеха към горния кат, бе застанала госпожа Теодора. Тя ги гледаше с остър, изпитателен взор.
Какво има? — прозвуча гласът й, студен и тежък кг.го камък.
Дъщерята на Калояна се усмихна.
Вечните разправии между годениците. Пак са се скарали и не мога да ги сдобря. — Тя надникна в трапезарията и поклати глава.
Белослава седеше все тъй неподвижна, седнала край огъня, с наведено чело и с морно отпуснати в скута ръце.
Глава XV
Когато кочията изкачи заледения баир и запотените коне спряха за миг да си починат, преди коневодците да ги прихванат отново за юздите, Изабел неволно извика от почуда и възторг:
Вижте, вижте колко е хубаво!
И тя сочете огромните — блеснали в сняг и слънце — кръгозори, които внезапно се бяха разкрили пред взора й, мраморните планински върхове, които се изрязваха в мощни очертания по бледосиньото небе, долините, далечните равнини, разстлани като светло, бяло кадифе.
Слав улови малката ръка, облечена в кожена ръкавица, и я насочи към северозапад. Над високи гористи бърда се извисяваше един самотен връх. Там се издигаше околчестата назъбена стена на яката твърдина.
Цепина! — пошушна деспотът. — Нашият дом!
Невестата го погледна с радостни очи. Протегна отново ръка към далечната крепост, след това я доближи до гърдите на деспота, после до своите.
Нашият? — попита с весел глас.
Да. Нашият дом... — отвърна Слав, свали ръкавицата и целуна светлата, нежна ръка.
Седнала насреща им, Мабил се усмихна добродушно и извърна лице към прозорчето. Слуги и стражи чистеха преспите, които се бяха натрупали върху широката пътека между две редици оголени дъбове и букове. Телата на четирите морни коня излъхваха облаци пара. След кратка почивка те отново поеха. Пътеката се изкачваше все нагоре, завиваше край стръмни пропасти, слизаше малко, преминаваше заснежени полета, редки дъбрави, пак се изкачваше нагоре. Навлязоха в гъста борова гора, лицата им облъхна остро ухание, от двете страни дърветата се издигаха като черносребърни стени, които сякаш се събираха в една черта там. където чезнеше широката пътека. От клоните се сипеше сняг връз покрива на кочията. След като изминаха гората, отново пред очите им се разстла море от остри чуки и пропасти, голи скали и тъмни гори. Някаква чудна тишина притискаше величествените простори, от които залязващото слънце изтръгваше пъстри блясъци. Само вятърът свиреше непрестанно
единствен господар на тия самотни върхове.
От всеки внезапен завой на пътя изведнъж се мяркаше все по-близо и по-ясно деспотското кале. Сватбарите пътуваха известно време край брега на една доста широка река.
Това е Песьо поле — каза Слав усмихнат, като посочи на невестата си една широка долина, която завършваше при процепа, през който се промъкваше реката. — Някога това всичко тука е било езеро... Но когато се разделила планината, водата изтекла в полето надолу. И в долината останала само една грамадна риба. Три месеца псетата от околните села яли тука месото й. Затова е останало име Песьо поле...
Изабел го гледаше и нищо не разбираше, колкото и да се мъчеше Слав с движения на ръцете да й обясни всичко. Тогава извикаха в колата граф Иосташ, който отбираше малко гръцки, и наскоро от кочията почнаха да излитат весели смехове и викове. Слав се разбъбра, почна да посочва на младата деспина всички земи, които сега вече бяха и нейни, да й разправя предания за местности и минали времена. Иосташ се мъчеше, доколкото може, да превежда и обяснява.
В далечината се зачу звън от камбани — бавни, тържествени. Смътен глъч се надигна зад близкия превал. Когато кочията и придружаващите ги конници изкачиха баира, в падащия син здрач блеснаха стотици борини, развени от гъста, вълнуваща се тълпа.
Чак тука са дошли да ни посрещнат! — извика трогнат Слав и скочи, промъкна до половина снагата си през прозорчето, махна с ръце.
Конници препускаха насреща му. Зад тях се залюля тълпата със свещеници и хоругви начело. Изабел слезе от кочията и заедно с деспота целуна ръка на духовниците.
Отвсякъде ги околисаха високи, едри люде с кокалести, изгорели от планинското слънце лица, моми с дълги плитки, примесени с дребни пари, стегнати в кръста с пъстри колани, закопчани с пъхти от кована мед. Веещите се пламъци на борините хвърляха кървави сенки по непокътнато белия сняг. Всички очи бяха заковани в дивната малка невеста, която подаваше всекиму тънката си десница за целувка. Тъй нежна, тъй бяла, сякаш изваяна от мрамор — те не бяха виждали подобна мома дотогава. Стори им се като горска самовила или русалка, изникнала от старинна някоя приказка, явила се за миг между тях и готова пак тъй бързо и внезапно да изчезне.
Пък и гласът й бе тъй звънлив и сладък като на чучулига, магьосващ и увличащ, макар и дума да не разбираха от тоя завързан и чуден фрушки език.
Слав набързо се огледа наоколо, хвърли изпитателен поглед към дружината на момите. След това въздъхна облекчено. Мавруда я нямаше между тях.
Тълпата заобиколи кочията и конниците, екнаха гайди, свирки и тъпани, всички тръгнаха към портите на селището, пред което чакаха старейте и местните боляри начело с владиката. Разля се хор от млади гласове: