На три пъти той спира за почивка на войските си при Апрос, Малгара, Русион. Но когато стигна в Кипсела, пред него се изпречи огромна страшна река — Хебърът. И войските му се побояха да прегазят буйните й води. Ала през нощта, когато те останаха в града, завардени от непоносимия и невиждан дотогава по тия места студ, реката замръзна.
Удивени и изплашени, ромеите тълкуваха с тежки въздишки необикновеното явление. Защото те бяха чували от своите старци, че който премине Хебъра, без да се измокри, ще царува тридесет и две години над тия земи. А никога дотогава тази огромна бързотечаща и дълбока река не бе се смразявала повече от дебелината на един денар.
Оттам латините се отправиха за Макри, после малко на север към Родопите, пренощуваха в Мосинопол и когато никой не можеше да разбере накъде ще следва по-нататък пътят им, дали към пределите на деспот Слава или към Боруй и България, Анри премина в земите на Солунското кралство и се отправи право към кастела на ломбардския барон Ридолфо, при Христопол*.
[* Христопол — днешна Кавала]
Бавно слизаше уморената и изтощена от лишения и студове войска към брега. При преминаването на Места те бяха загубили много люде и почти всичките си припаси. Гладни, премръзнали, те чакаха с нетърпение мига, когато ще се нахранят и сгреят в хубавия град, който се издигаше край брега на дълбок, красиво извит залив.
Ала учудването и гневът им нямаше мяра, когато те завариха портите на града затворени и крепостта пълна с враждебно настроени войски.
Веднага Анри изпрати Пиер дьо Дуе със заповед до кастелана: да отвори вратите и да пусне войските му, които умират от глад и студ. Но дръзкият барон отвърна, че не е длъжен да храни и подслонява императорските войски и че той се подчинява само на заповедите на своя сюзерен — регента на кралство Тесалоника.
Като чуха тоя отговор, рицарите на императора избухнаха в необуздана ярост. Те помолиха Анри веднага да нападне непокорния си васал и да обсади и разруши кастела му.
Няма защо да си губим времето с този безумник. Още утре на съмване ще потеглим за Тесалоника да искаме сметка от регента за държането на людете му! А после ще се разправим с барон Ридолфо! — отвърна императорът с треперещ от гняв глас.
И заповяда да останат за пренощуване сред снежното поле край градските стени. Цяла нощ никой от фръзите, фламандците и венецианците, които образуваха императорската войска, не склопи око. Зъзнещи, посинели, с вкоченени ръце и крака, те изслушаха набързо прочетената служба от капелана Филип и останаха до разсвет будни, мъчейки се да не се отпуснат нито миг в дрямка, за да не заварят коварните ломбарди на другия ден целия им стан, потънал в непробуден сън, засипан от виелицата.
А в крепостта към полунощ засвириха музики, екнаха песни, радостни викове. По всички кули лумнаха огромни огньове. Прозорците на кастела останаха да светят до зори като горящи очи.
Анри даде заповед всички да търкат ръцете и лицето си със сняг, да не останат нито миг неподвижни, да ринат преспите, да се не оставят на мъката и отчаянието.
Щом съмна, целият лагер се вдигна и войските заминаха право по посока на Тесалоника. Още през нощта Анри бе изпратил находник до наместника граф Биандрате, за да му извести за непокорството на людете му.
Ала близо при Виньери находникът ги пресрещна, връщайки се обратно от Тесалоника, и съобщи, че графът отговорил: императорът няма какво да дири в неговата земя.
Анри и приближените му се спогледаха. Това предизвикателство беше вече върхът на дързостта.
Конон дьо Бетюн измъкна меча си и извика:
Кълна се, че няма да намеря покой, дорде не отмъстя за позора, който нанасят на нашия господар! Само кръвта на Биандрате може да измие подобно петно!
Ноздрите му тръпнеха в ядна тревога. Той погледна Анри, очаквайки заповед да обсадят Тесалоника.
Ала императорът бе мъдър. Той отново сдържа гнева си. Само безкрайна скръб затъмни очите му.
Ще опитаме още веднъж да се разберем с добро. Защото враговете ни това чакат, за да ни нападнат: да почнем да се бием помежду си!
Беше бъдни вечер. И людете на Анри, съвършено изтощени, болни, капнали от глад и безсъние, нямаше къде да посрещнат Рождество.
В мига, когато съветът на бароните не можеше да реши дали да тръгнат на север към Мелнишката крепост на деспота Слав или да се явят въпреки всичко под стените на враждебната Тесалоника, те забелязаха, че към стана им приближава в бърз. галоп голяма дружина войскари.
Бароните извадиха мечове и обградиха императора. Ала мъжът, който яздеше начело на дружината, скочи от коня си, свали шлем, поклони се дълбоко, приближи, прегъна коляно и целуна края на мантията на Анри.
Научих за тежката неволя на нашия сюзерен и бързам да му предложа гостоприемство. Моят кастел, всичко, каквото имам, е на негово разположение.
Трогнат, Анри вдигна верния васал и каза:
Твоето предано сърце ми е по-скъпо от всичко друго, което ми предлагаш, Гийом дьо Бландел... Приемам да прекарам Коледата в твоя дом и ти благодаря от името на моите бедни люде, на които може би сега спасяваш живота. Благородното ти дело няма да остане забравено.
Един рицар, който не помогне на сюзерена си в нужда, не заслужава своето звание - пошъпна кастеланът на Виньери.
Там войслите на Анри останаха да починат три дни, докато възвърнат малко здравето и силите си. След това се отправиха към Драма, гдето срещнаха граф Йосташ и рицарите, които бяха изпроводили деспот Слав до земите му.
Оттам те потеглиха заедно към Тесалоника. Ала в Серското поле срещнаха един от верните люде на Биандрате, граф
Албертино Каноса, който обикаляше местните крепости и ги укрепяваще. Двете войски спряха една срещу друга. Графът препусна към императора и му отдаде почести. Но след като го придружи малко, той се извини, че трябва да го напусне, върна се назад към Сер и събра всички въоръжени люде да бранят крепостта, като заповяда да не пущат войските на Анри. След това избърза към Тесалоника, за да извести на Биандрате за срещата си.
След отказа на Сер да им даде гостоприемство, людете на императора продължиха пътя си сред виелиците и снежните преспи, по заледените реки, през пусти и опасни места, през оголени мрачни гори. Преминаха Стримон, наближиха най-сетне крайната цел на дългия, страхотен път.
Ала намериха вратите на Тесалоника затворени и въоръжени.
Един по един влизаха гордите ломбардски рицари в залата, която служеше някога на покойния крал Бонифаций за парламент. Там бяха всички предани на Биандрате люде: Гуидо и Рубино Палавичини, Равано дале Карчери, Пиетро Бенто, Риниери де Травала и мнозина други властели от Северна Гърция. Не бяха поканени на съвета само властелите от Тесалия: алеманските барони и графове, които бяха верни на клетвата си към императора.
Нетърпеливо се вслушваха непокорните ломбарди в буйния и гневен разговор, който се водеше в съседната стая между граф Биандрате и тримата пратеници на Анри: Конон дьо Бетюн, Пиер дьо Дуе, Никола дьо Майи. Най-сетне наместникът влезе с бурни стъпки в залата, като притвори със сдържана ярост вратата след себе си.
Лицето му бе тъмночервено, сивите му зеници излъчваха искри.
Е, какво стана? Какво предлагат? — се струпаха с любопитни въпроси наоколо му рицарите.
Вместо графа отговори конетаблът Амедео Буфа, който заедно с Албертино и Роландино Каноса бе присъствал на преговорите.
Господа, императорът чака вън пред стените ни. Ние изложихме на пратениците своите искания. Те ги отхвърлиха като позорни и неприемливи. Как ще излезем от това положение?
Зачуха се отделни викове:
Щом не ги приемат, нека умрат от глад и студ! Ние искаме да ни се предаде цялата земя от Дурацо до Макри и всички гръцки острови с Коринт! Искаме васалството на Михаил Епирски! Искаме Боруй и цялата земя до Филипопол!