Наместникът слушаше мълчаливо, седнал на престола, подпрял сухото си лице на ръката, стиснал тесни устни в присмехулна гримаса.
Някои се опитаха да посъветват умереност и примирение, но веднага всички останали ги заглушиха с виковете си:
Анри е в ръцете ни! Какво ще прави, ако не приеме? Нито може да се върне, нито гладната му войска ще има сили да се бие с нас. Каквото му предложим, ще приеме! Ще се държим!
Същото нещо си помислиха и бароните на императора, когато тримата пратеници се върнаха в абатството Хортаитон, гдето Анри бе събрал съвета на людете си, и съобщиха, че ломбардите не отстъпват нито едно от безумните си искания и че ще го приемат в града само ако даде дума, че ще ги изпълни.
Като чу тези думи, Анри се отпусна съсипан върху дървения стол на абата, облегна лакти на масата, закри лице.
Никога по-горчив час не бе преминавал през живота му. Дори и денят, когато бе склопила очи младата му съпруга Агнес, не бе тъй съдбовно жесток към него.
Той бе в клопка. Без никакъв изход. Ако приеме предложението — опозоряваше своята чест на владетел и сюзерен. Ако откаже — ставаше отговорен за живота на толкова хиляди люде, поверени в ръцете му.
Бароните седяха наоколо му, безмълвни пред толкова тежко изпитание. Най-накрая Анри вдигна ръце. Изглеждаше състарен с десет години.
Господа — промълви тихо той, със задушен от болка глас, — те ме изнудват, защото съм техен пленник и нямам възможност да се браня. Кажете ми, за бога, как мога да се съглася на такава несправедливост.
За бога, сир, вие трябва да приемете! — извикаха рицарите, изплашени от колебанието му. — Не ни остава нищо друго! Още няколко дни, и ние всички ще бъдем мъртви... Абатството няма храна за повече от един ден. Освен това ние тук сме затворници и те разполагат с живота ни... Войските чакат вън на студа, само малка част от тях можа да се настани в килиите. Добре, ние ще приемем под заплахата на силата. А утре, когато ще имаме възможност, кой би ни попречил да възстановим правата си. Веднага определете пратениците !
Анри почервеня, стана. В погледа му се начупи мълния. Гърдите му буйно се издигаха.
Вие искате да стана клетвопрестъпник?
За пръв път в живота си бароните — изтръпнали и поразени
видяха в сивите очи на Анри д'Анжу сълзи.
Тогава се намесиха архиепископите и епископите, които пътуваха с тях.
Не се тревожете за това, сир. Ние ще ви освободим от дадената дума и ще приемем греха върху себе си...
Императорът въздъхна. Замисли се. По челото му се врязаха страшни бръчки. След това лицето му се проясни. Той бе намерил изхода.
Конон дьо Бетюн, Ансо дьо Кайо, вие ще отидете отново пратеници при Биандрате и ще му кажете, че аз първи и след мен всички останали мои люде ще се закълнем, че ще изпълним без никакво отклонение това, което ще уговорите, при условие, че за него ще бъде съгласна и кралица Маргарита.
Конон и Ансо се спогледаха многозначително. След това отстъпиха назад в три дълбоки поклона.
А от писмото на Маргарита, получено преди похода против българите, императорът знаеше, че тя изпитва недоверие към наместника граф Биандрате.
Играта бе тънка и опасна.
Може би щеше да победи по-търпеливият.
Глава XVII
Сред гъста, блъскаща се навалица посрещачи напразно кастрофилактът на Солунската крепост се мъчеше да преброи колко рицари влизат като свита на императора през широко отворените градски порти.
— Само четиридесет! Само четиридесет! — викаше той на стражите, които се мъчеха да препречат пътя на останалите. — Отблъсквайте назад! Удряйте!
Ала напразно стражите удряха с копия, тояги и мечове по главите и раменете на напиращите любопитни граждани, за да ги разблъскат и да спрат железния поток на рицарите, които неспирно се точеха сред общата залисия. И така вместо четиридесет в града влязоха сто рицари с всичките си люде.
Граф Биандрате посрещна Анри на десет стадия извън портите.
Щом преминаха под сводестите кули. той слезе от коня си, улови белия кон на императора за юздите и така със свалена шапка го заведе чак до църквата „Свети Димитрий".
Макар че на последната вечеря той бе ходил в абатството и бе подгънал коляно пред сюзерена си, като бе обещал, че ще пази всички права на малолетния крал, това открито подчинение пред очите на всички го изпълваше с гневен трепет, който едва прикриваше под скованата маска на ледената си усмивка.
След няколко дни императорът свика всички знатни властели от града и околността, всички свои верни барони, покани архиепископа, висшите духовници и людете на Биандрате, за да уредят най-после обещанието, дадено в Хортаитон...
Макар че в камината пламтеше силен огън, знатните мъже се явиха почти всички облечени в тежки наметки, подплатени отвътре и обточени край яката със скъпи кожи. На главите си носеха кожени калпаци. Анри седна върху дървения престол на василевсите, от дясната му страна зае място архиепископът, а от лявата — кралският наместник граф Оберто Биандрате, братовчед на покойния Бонифаций Монферато.
Един след друг почна да вика императорът властелите по име и да ги пита одобряват ли исканията на наместника.
Първи отвърна архиепископът, който каза, че никога не е било искано съгласието му за подобно нещо.
Биандрате навъси гъсти вежди, очите му станаха корави. Той понечи да отвърне нещо, ала се сдържа. Най-сетне всички останали бяха с него. Гласът на едно лице нямаше значение.
А ти, драги ми Бертхолд фон Катценеленбоген?
Алеманецът се поклони, отвърна с треперещ от негодувание
глас:
Никога не ще се съглася на подобни безумни желания.
Анри полека се извърна, погледна Биандрате. Спокойният му поглед се впи в горящия взор на изменника. Из цялата зала се понесе тихо шушукане. Размърдаха се столове. Задрънчаха оръжия...
Какво ще кажеш по тази работа. Гуидо Палавичини?
Маркизът се изправи. Гъста червенина изби по страните му. Въпреки хладния въздух на огромната зала пот ороси челото му.
Не съм съгласен с прекалените искания на кралския наместник... — отекна смутено задавеният му глас.
Сякаш мълния порази Биандрате. Той метна отровен взор към императора, стисна челюсти. Устата му се отсече като жестока тънка черта. Ноздрите му трепнаха, като че въздухът се бе свършил.
Ето че тия подлеци пред лицето на константинополския лицемер губеха дързост и се отказваха от него. Той сви юмруци в безпаметна ярост. И като насън чу отговорите на останалите. Всички, всички го изоставяха, дори Роландино Каноса, дори Равано дале Карчери... Всички се присъединяваха към омразния фламандец, който сега тържествуваше и се надсмиваше над простодушното му лековерие...
Ах, защо го беше пуснал да влезе в крепостните стени, защо бе оставил хубавото му измамно лице на архангел да излъсти тия недостойни другари...
Само трима останаха докрай верни на думата си: Албертино Каноса, Пиетро Бенто и Амедео Буфа.
Смазан, заслепен от злоба, графът заби поглед в земята и остана така неподвижен, безмълвен, като каменния образ на отчаянието.
И изведнъж той чу нещо чудно, невероятно. Анри се обърна към него:
Господин графе — каза той с благ и кротък глас, — изслушайте ме малко, ако обичате. Не желая щото вие, нито който и да било други да може с право да каже, че аз не съм сдържал обещанието. Вярно е, че аз обещах да ви даря земите, които ми поискахте, при условие, че кралицата е съгласна за това. Признавам това условие и ще изпълня думата си, ако тя е съгласна с вас.
Нова вълна възторжен шепот заля залата, мнозина наскачаха, размахаха шапки от въодушевление.
В тоя миг Биандрате почувства, че ненавистта му към Анри нараства стократно. Той не желаеше нито благоволенията, нито милостта на фламандците. А настояваше единствено за правото на ломбардите да разделят наследството на Визанс наравно с тях.
Затова само леко кимна с глава и остана все така каменно неподвижен и безмълвен.