Но не до женитба бе сега на младия император. Тежки грижи една след друга се редяха в пъстра върволица пред държавническата му мъдрост, пред бранническата му доблест. Заграден отвсякъде с врагове: Тодор Ласкарис в Никея, Михаил Комнин в Епир, Стефан Първовенчани в Сърбия, Асен-Борил в България, деспот Слав в Ахридос, жупан Георги в Дукля, княз Димитрий в Арбанашката земя, той едва свършваше с укротяването на единия, когато веднага почваше другият, а най- често и по неколцина наведнъж.
Най-добрите сили на рицарството бяха погинали, бяха побягнали, бяха започнали да се унищожават във взаимни борби. Напразно папа Инокентий пращаше послания до всички християнски господари да съберат нови кръстоносни войски в помощ на зле крепящата се империя.
Отдавна бяха минали вече времената на първото вдъхновение, на чистия порив за освобождение на гроба господен. Днес кръстът покриваше по-често гърдите на алчни завоеватели, на търсачи на приключения, на дирещи лесно забогатяване търговци.
Почти всички земи на Визанс и около нея бяха вече раздадени като феоди (имот, владение на феодал) на безброй благороднически семейства, дошли от всички краища още по време на първия поход.
Може би Анри бе един от последните истински рицари на своето време.
Но и вътрешни ежби и неприятности не оставяха младия владетел в мир да заздравява своята държава. Крамолите между френското и венецианското духовенство, непокорството на регента на Солунското кралство, препирните между венецианци, генуезци и пизанци за търговски права, вироглавието на феодалите от Южна Гърция — всичко това всеки ден се струпваше като тъмна мъгла над главата му и само добрата воля, прямотата и искреността, които му бяха тъй присъщи, можеха да спомогнат в уреждането на толкова забъркани и опасни въпроси.
Ето и сега в този хубав празничен ден навръх Петдесетница, когато целият двор, цялото околно рицарство, всички знатни ромеи го чакаха в Хиподрома, император Анри седеше загрижен в своята работна стая в двореца Буколеон (дворец в Константинопол), чуваше трескавия шум на тълпите, които се притискаха около игрището, възбудените викове на състезателите, но за него нямаше празник и делник, щом трябваше да се свърши някоя спешна и важна работа.
Някой леко похлопа на изкусно изработената от сребро и слонова кост врата, пурпурните завеси се плъзнаха по сребърните пръчици и на прага се появи пажът Оливие дьо Рошфор. Той свали шапка, прегъна коляно и каза:
— Пратениците на кралица Маргарита пристигнаха, сир! (господин, господарю, ваше величество)
Стройният тънък момък, който четеше някакъв пергамент, седнал пред малка маса от абаносово дърво, вдигна тясното си светло лице, зачервено от вятъра и слънцето на непрестанните походи.
Меки кестеняви къдри падаха в буйно великолепие до раменете му. Той поглади с длан чело, понавъси се, въздъхна:
— Не ще са много весели новини. Оливие... Хайде, приготви ми костюма за приемите. И аз ще почна без малко като византийските василевси да се преобличам по двадесет пъти на ден...
Той стана, протегна ръце, направи няколко упражнения, за да възвърне обикновената си бодрост — свикнал още от ранна юност да калява тялото си в рицарски гимнастически изкуства, — след това отиде в гардеробната стая, свали неизменната ризница, с която работеше, излизаше и пътуваше, облече с помощта на пажа туника от червено кадифе, везана със сребро, връз нея надяна зелен сюрко без ръкави от тежък атлаз, поръбен със сребърни ширити и украсен със сребърни копчета, стегна талията си със скъпоценен колан от сребърни халки и рубини, обу алени кадифени обуща, наметна си мантия от сив аксамит (скъп, златотъкан плат), поръбен със скъпа кожа. След това сложи на главата си малка четиризъбеста корона.
— Вместо да слушам сега неприятните оплаквания на кралицата от Тесалоника (Солун), по-скоро бих отишъл да опитам новия си сокол или бих хапнал с удоволствие ябълки от Оверни. Така са ми дотегнали всички тия разправии! — се усмихна императорът и весело потупа по рамото предания си момък.
Поласкан и радостен, пажът се зачерви и сведе очи. Любезността и доверието на господаря му го изпълниха с ликуване и гордост.
За Анри той бе готов всеки миг да даде живота си. Официалната му служба бе опитвач на вино. Но той мечтаеше да заякне по-скоро, за да му стане оръженосец.
Анри измина няколко великолепни зали и ротонди, след това, последван от маршал Вилардуен и от висшите си придворни: конетабъла дьо Сен-Пол, великия майстор на гардероба коместибулярия Конон дьо Бетун, великия виночерпец Милон дьо Брабан и великия столник Мокер дьо Сент-Менеулд, влезе във великолепната зала на Хризотриклиниума (голяма зала, украсена със златна мозайка). Преди да седне върху престола, който се намираше в източната абсида на залата, той се поклони и прекръсти пред сребърната икона, която бе окачена над облегалото. Златната завеса, везана с бисер и елмази, която по-рано се намираше пред престола, сега я нямаше. В бурните първи дни на превземането на великия град от кръстоносците и тази прочута завеса бе поделена като плячка между алчните барони.
Конон дьо Бетюн почука три пъти с жезъла си и пратениците влязоха.
Граф Гийом дьо Сен се поклони веднъж при прага, втори път в средата на залата и трети път пред престола. Наведе се, целуна края на аксамитената мантия на Анри. Останалите пратеници останаха близо до вратата.
Графът целуна пергаментовия свитък, който носеше, и го подаде на коместибулярия. Жофруа дьо Вилардуен се поклони и го разпечата. След това го разгъна по дължината и зачете високо:
„В името на светата и неделима Троица, амин. Маргарита, съпруга на покойния крал на Тесалоника, Бонифаций, известява и моли своя висок господар, константинополския император Анри, за помощ и защита против намеренията на регента граф Оберго Биандрате и конетабла Амедео Буфа, които недавна изпратиха послание до наследника на покойния крал в монфератските му имения. В тези послания те молили маркиза Гулиелмо Монферато да остави бащините си земи в Италия и да ги замени с по-достойната за него кралска корона на Тесалоника. До този миг завареникът на кралицата, маркиз Гулиелмо, още не се е обадил от Италия дали е наклонен да дойде и измести непълнолетния си брат Димитрий от законното му наследство. Но може би уверени, че той няма да закъснее в изпълнението на техните молби, още отсега регентът на кралството и Амедео Буфа почват да държат извънредно недостойно и предизвикателно държане към кралицата и малкия Димитрий, давайки им по всички начини да разберат, че са нежелани и излишни в държавата, която очаква нов владетел. Затова кралицата на Тесалоника моли повторно своя върховен господар и повелител, императора на Константинопол, да й изпрати помощ във войска и лично влияние над регента, който е длъжен да зачита правата на непълнолетния крал.
Посланието е изпратено в годината на Въплъщението на нашия господ бог, 1208, през месец май, ден 10, в първата година на царуването на крал Димитрий I.
В благородния град Тесалоника, написано чрез ръката на Гуидо Канина, с божие благословение. Амин.”
Графът сгъна свитъка и отново се поклони. След това го подаде на коместибулария, а той го поднесе на императора.
Анри пое посланието с помрачено лице. Сивите му очи бяха станали страшно големи и гневни.
Не. Нямаше никога да свърши тази противна история с ломбардите. Още от мига, когато бароните в Константинопол бяха избрали за император фландърския граф Бодуен, людете на втория кандидат — ломбардския благородник Бонифаций Монферато — се бяха почувствали оскърбени и недоволни. Нима не беше монфератският маркиз вожд на кръстоносния поход? Защо бяха предпочели пред мъжествения ломбардски бранник угодливия френски рицар Бодуен Фландърски?
Но венецианците бяха дали гласовете си за французина, защото не искаха друга италианска държава, твърде близо до Венецианската република, да вземе надмощие в новата империя.
И за да задоволят оскърбения маркиз — му бяха дали половината от земите на империята като на крал на Тесалоника.