— Бъди благословен!
Добромир отвърна на поклона и пристъпи сякаш насън към тях. Все му се струваше, че всеки миг може да се събуди и ще види да изчезват всички тия чудни люде край него, да се стопи шепотът в пещерата, да угаснат жълтите веещи се пламъци на борините... Пристъпвайки прага, за последен път остро съмнение го клъцна. Имаше още време, имаше още време...
Ето там конят, вързан, готов да го отнесе обратно в Търнов. Към Белослава...
Белослава! Образът й блесна и изчезна като слънчев лъч сред тревогата, която го душеше. Белослава...
Той застана разколебан. Сърцето му биеше с гъсти, замайващи удари.
И изведнъж топла вълна го заля. Ако той почваше отсега да се смущава, да се съмнява... Това ли беше твърдостта, която му бе необходима за дългите изпитания, за тежките времена, които го очакваха?
Към него приближиха двама съвършени. С изпити бледи лица и дълбоко светещи под сянката на качулката очи. Те му свалиха оръжието, шапката, туниката. Добромир се остави да го обезоръжат, да го съблекат, Без да разбира какво вършат, какво става с него. Челото му пламтеше в хаос от бурни, преплетени мисли. Ръцете му сами се движеха, помагаха да развържат колана с меча, да снемат кожената шапка, ленената туника. Остави да му облекат черна наметка с качулка, която забули почти цялото му лице. Дадоха в десницата му светлина. Всички останали люде взеха в ръце пламтящи бели борини и го поведоха към вътрешността на пещерата.
На дъното, прав и гологлав, с дълги сребърни къдрици стоеше дребен старец с бледи зеници, с жълто като пергамент чело и вкаменено в спокойно безстрастие лице.
Около старейшината бяха наредени в кръг съвършените братя. По строгите черти на лицата им трептяха сенките на светлините. Всички бяха със скръстени ръце и сведени към земята очи. Чак когато старец Мануил направи знак на своя пръв помощник да сложи масата, братята спряха взор върху новодошлия и почнаха да си мият ръцете в съда, който една жена им поднасяше.
Стройник (богомилски апостол) Назари се поклони три пъти, донесе една маса пред старейшината, отново се поклони три пъти, постла тънка бяла покривка, пак се поклони три пъти и сложи евангелието на масата.
— Благословете и пощадете... — пошепнаха със страхопочитание тънките му устни.
Добромир коленичи, сведе ниско глава под благославящите сухи, изпити ръце на Мануил. След това взе от ръцете му евангелието, докосна устни до него. Вдигна очи и ги впи в очите на старейшината. Тръпка побягна по тялото му.
Това бе търговецът, който бе идвал у Белослава.
Старец Мануил го изгледа със спокоен и благ взор. Положи ръце на главата му, пошепна тихо два пъти наред „Отче наш”.
След това поизправи дребното си тяло, очите му заблестяха като стъкло под палавата игра на светлините и сенките от горящите бели борини. Той издигна сухите си ръце, втренчи поглед нагоре, гласът му прозвуча в безкраен унес:
„В началото беше словото и словото беше у Бога, и Бог беше словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез него става и без него не става нищо от онова, което е станало. В него имаше живот и животът беше светлина на човеците. И светлината свети в мрака, и мракът не я обзе...”
Добромир напрегнато слушаше всяка дума, която се запечатваше в сърцето му. Ето и той вече отиваше във виделината, във вечната светлина на истината и спасението...
Широка радостна вълна го потопи в кротък възторг. Устните му трепереха. Пещерата бавно се изпълваше с неземно сияние, невероятна, откъсната от света и людете, преддверие към бога...
И той разкри сърцето си към думите, които старец Мануил отправяше към него с тих, ала неочаквано мощен глас:
— Добромире, искам да знаеш, че църква значи събрание. И там, където се намират истински християни, там са и отец, и син, и свети дух, както ни казват свещените книги. Не беше ли рекъл Христос в евангелието на Матея: „Гдето има двама или трима, събрани в мое име, там съм и аз посред тях”. А в евангелието от Йоана той казва: „Ако някой ме обича, ще пази думата ми. И моят отец ще го възлюби, и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим...” А апостол Павел спомня божието слово: „Вие сте храм на живия Бог, ще се поселя в тях и между тях ще ходя: ще им бъда Бог, а те ще бъдат мой народ. Затова излезте из средата им и се отделете”. И ти сега, мой сине Добромире, си в божия дом и божият дух е с тебе... Защото ти ще се вслушваш в неговите заповеди и ще приемаш духа на истината. А този дух трябва да бъде приет в чист и безпорочен храм — твоето сърце. Не са златните иконостаси, нито са посребрените и обсипани със скъпоценни камъни икони, които придават цена и святост на мястото, а елмазите на нашата милост и златото на нашето смирение. Там ние трябва да приемем словото на утешителя, който Христос ще ни проводи, на този, който ще дойде да изобличи света за грях, за правда и за съдба... За грях, защото не вярват в Исуса, за правда, защото разпнатият отиде при своя отец, а за съдба, защото князът на този свят е осъден... Утешителят, който ще ни бъде проводен, за да ни спомни това, що Христос ни е рекъл, е сам дух свети, въплътен в нашите избраници...
Старец Мануил сведе прозрачни зеници към тъмния замислен взор на новопосветения.
— И ти трябва да бъдеш един от тия избраници... Ала мъчен и труден, и пълен с тръни е пътят му... Защото той е рекъл: „Истина, истина ви казвам: който вярва в мене, делата, които правя аз, и той ще ги прави; и по-големи ще прави, защото аз отхождам при отца си..." И още е казал: „Ако светът ви ненавиди, знайте, че мене по-напред от вас възненавидя. Ако бяхте от света, светът би любил своето, а понеже не сте от света — от света на княза на злото, синко Добромире! — затова светът ви ненавиди... Помнете словото, което аз ви рекох: не е рабът по-голям от господаря си. Мене ако изгониха, и вас ще изгонят... "
Добромир затвори очи, притисна силно ръце до гърдите си. Сред зари и сияние слизаше духът на истината над него. И сякаш през далечна трептяща мъгла долитаха думите на стареца, кротки и тежки:
— Той ни даде своето слово и светът ни възненавидя, защото не сме от света, както не бе от света този, който ни освети със своята истина. Защото той бе казал: „Както ти проводи мене на света, така и аз проводих тях на света. И за тях аз оставям себе си, да бъдат и те осветени чрез истината. И не само за тях те моля, но и за онези, които чрез тяхното слово ще повярват в мене, да бъдат всички едно.”
Старец Мануил скръсти ръце. Сниши клепки и изрече съвсем бавно:
— И ето какво е казал той на тези, които ще повярват в него: „Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от лукаваго.” Защото лукавият, Добромире, управлява света със своето войнство от паднали ангели. А за тия, които не желаят само да се опазят от Сатанаила, а искат да го победят, е казал: „Славата, която ми даде, дадох я там, да бъдат едно, както сме ние едно: аз в тях и ти в мене. Да бъдат съвършени в едно и да разбере светът, че ти си ме проводил и си ги възлюбил, както си възлюбил мене...”
— Благословете, пощадете ни! — пошепнаха тихо в хор богомилите и коленичиха.
— А сега, добри люде, да се поклоним на отца и сина, и светия дух. Амин. И да бъде нам според словото му. Амин.
Бавно и вдъхновено се издигна към хладния свод на пещерата горещата молитва:
„Отче наш, който си на небесата, да се свети името ти, да дойде царството ти, да бъде волята ти...”
Високо над другите, все по-силно и по-тръпно ехтеше чистият кадифен глас на новопосветения богомил.
„Както на небето, тъй и на земята...”
Глава XXV
Църквата „Свети Петър” в Рим бе препълнена с богомолци. Сам папата отслужваше молитва за очистение на света от нечестивата ерес, която бе изникнала като гъста отровна трева из нивата на Христа. Погледите на всички бяха спрени връз Инокентий III, по чиито тънки извити устни бе замръзнал лъх от затаена тревога и горчивина. Под високата остра тиара (папска корона) бледото му лице изглеждаше още по-източено и слабо. Тежки грижи напоследък гризяха сърцето на понтифекса (папата), една след друга пристигаха невесели вести, тъмни слухове, невероятни мълви.