Чак след като собственоръчно написа и подпечата пергамента до Инокентий, Анри можа за миг да помисли за своите лични работи.
Попита как е прекарала деня младата Изабел, доволна ли е била от разходката си с трирема из Босфора и от игрите в Хиподрома, нахранила ли се е... Заръча да го чака заедно с Йосташ за вечеря. Щом се освободи за миг от своята работа, ще отиде да я види.
Изабел бе незаконородена дъщеря на императора. Преди много години, още като млад юноша, Анри бе ходил на гости при сестра си — френската кралица Изабел. Там за кратко време бе разцъфтяла нежна обич между брата на кралицата и придворната й демоазела — благородната девица Флорина дьо Клермон. По- късно, след смъртта на кралица Изабел, Флорина бе отишла във Фландрия, повикана от влюбения момък. Но докато строгият Бодуен V, осми граф на Фландрия, разреши на братанеца си такава несъответствуваща женитба, Флорина дьо Клермон бе починала, оставяйки малка дъщеря, кръстена на името на кралица Изабел.
След като бе увенчан за император на Константинопол, Анри бе повикал от далечната родина любимата си дъщеря, която искаше да отгледа и възпита край себе си в пищното великолепие на новата империя.
Като се погрижи за детето си, Анри си спомни за задълженията, които имаше към дъщерите на покойния Бодуен, и седна отново пред писалището да изпрати послание до втория си брат — Филип, маркиз дьо Намур, — който като настойник и регент на Бодуеновите деца, Жана и Маргарита, управляваше Фландърското графство до пълнолетието на Жана.
Ала едва бе потопил пачето перо, за да започне братското си послание, когато един паж, без да почука, широко разтвори вратата и вътре се спуснаха бледи и тревожни Конон дьо Бетун и граф Йосташ.
Българите нахлули в пределите на империята!
Анри хвърли перото, скочи прав, блъсна стола си встрани.
Българите!
Най-омразните, най-опасните му врагове. Тия, които при Адрианопол (Одрин) бяха нанесли страшното, позорно петно на латинската войска, които бяха пленили и убили любимия му брат Бодуен, които бяха отсекли главата на монфератския маркиз, които бяха станали причина за бързата смърт на дожа Енрико Дандоло, които бяха изгонили Рение дьо Три от Филипопол (Пловдив)...
Отново българите се спущаха като тъмен облак, като грозна напаст над разклатените устои на империята.
Все те...
Императорът стисна силно челюсти, сви юмруци. Див блясък трепна за миг в светлите му очи.
Крайно време беше да се измие калта на адрианополското поражение. Те предизвикваха. Те не се смиряваха. Ето че след смъртта на страшния Иваница и неговият наследник, този неизвестен дързък Асен-Борил, искаше да премери сили с тях...
Е добре. Нищо че са обещали веднага да заминат за Тесалоника.
Кралица Маргарита може да почака. Тежко и на граф Биандрате, ако смее сега да използва мъчнотиите му с тази нова бран. После ще бъде сто пъти по-зле наказан.
Но сега... Сега за Анри нямаше друга грижа, друга мисъл — да срещне отново пред стените на Адрианопол ония, които не оставяха на мира господарството му с дръзките си планове. Не можеше да има място за две силни царства в тези земи.
Или латините, или българите трябваше да бъдат господари на Адрианопол, Филипопол, Тесалоника и Константинопол.
В стаята се втурна, пламнал от възбуждение, Жофруа дьо Вилардуен.
— Българите отново предизвикват! Бежанците от цяла Романия (част от Ромейската империя между Черно море и Места) се стичат надолу към морето, ужасени от нашествието им! Какво ще заповядаш, милостиви господарю!
— Всички барони да вдигнат опълченията си към Силиври. Оттам ще приберем по пътя си гарнизоните на останалите крепости по посока към Адрианопол...
Маршалът разбра. Наведе глава с покорно движение.
Битката щеше да бъде на живот и смърт.
Глава IV
Никога по-горещо и душно лято не бе слизало над скалистия Търнов. Но колкото въздухът бе тежък и парлив — непоносим за тялото, — толкова по-парлива и непоносима бе тревогата, която притискаше душите на всички, които бяха изпратили бранници заедно с цар Борила на юг, против латините. От първата решителна битка щеше да заличи на чия страна ще тежи мечът на свети Димитър. Не беше ли вече оттеглил победоносният им покровител своето благоволение от българското оръжие? Или може би цар Борил щеше отново да прочуе по цял свят ненадминатите подвизи на своя род... И отново — както по времето на Калояна — трубадури и менестрели щяха да съчиняват песни, които да разнасят всъде славата на юнака Асен- Борил...
И както след адрианополската победа — която нямаше равна на себе си — новият цар щеше да се завърне с още по- знатен пленник.
„Пригответе Бодуеновата кула — бе казал Борил на тръгване, — защото в нея ще ви доведа скъпоценна плячка, прекрасния латински император Ерик Филандър...”
И наистина нямаше по-опасен враг за новата Латинска империя връз развалините на Визанс от българите.
В български плен бе загинал дръзновеният Бодуен, граф на Фландрия и Константинополски император.
От българска ръка бе посечена главата на вожда на кръстоносния поход, монфератският маркиз Бонифаций, крал на Солунската държава...
От мъка и тревога поради адриановградското поражение бе умрял третият главатар на кръстоносците — представителят на Венеция, мъдрият дож Енрико Дандоло...
А в самата страхотна битка, в която бе паднал пленник Бодуен, бе загинал и цветът на латинското рицарство: най- храбрите, най-знатните фрушки (френски), ломбардски, венециански кавалери начело с внука на френския крал Луи дьо Блуа...
Останалите — бяха изчезнали в позорно бягство, натоварени на седем венециански кораба, към земите, откъдето бяха дошли. Тъй страшна и непоносима им се бе сторила бранната дързост на българите.
И ето сега, от всички тия знаменити рицари, от всички тия прочути благородници бе останал само един, може би най- мъдрият, може би най-храбрият: Ерик Фландър, брат на покойния император Бодуен.
„Новият Арес” — така го зовяха ромеите, удивени от подвизите му.
От време на време тежка въздишка ломеше гърдите на госпожа Теодора, която вече няколко часа стоеше със скръстени ръце, впила очи в една точка, неподвижна и безмълвна като изваяние.
Наближаваше краят на юли. Вече от две седмици бе заминал Борил с войските на юг — и никаква вест отникъде.
Тя хвърли скритом поглед към царицата, която от няколко време бе отпуснала везмото на скута си, замислена и тревожна.
Изведнъж куманката скочи, изтича към прозорците, отмахна завесите, отвори стъклата.
— Ще умрем от задуха! Нека влезе чист въздух.
Госпожа Теодора стана, отиде полека към прозорците и ги затвори. След това спусна отново кадифените завеси.
— Влиза слънце... И от това става още по-горещо. Ако искаш, можем да отидем към Света гора...
Куманката стисна зъби и не отвърна нищо. Досега не бе й се случвало подобно нещо. Някой да й противоречи и да пристъпи желанието й. На времето, когато бе жив Иваница, тя оставаше наистина самотна през време на безкрайните му бранни походи, но поне бе господарка на себе си. А сега... Новата й свекърва постепенно заемаше мястото й, искаше навсякъде да бъде почетена преди нея, да бъде изпълнена нейната заповед преди тази на царицата. Защото госпожа Теодора смяташе, че майката на царя има един чин по-горе от съпругата на царя. И Борил не се противопоставяше на тази нейна воля.
Понякога на Целгуба й се искаше да му извика: „Ти знаеш много добре, че на мене дължиш царския си венец. И че както аз го сложих на главата ти, така пак аз мога да го махна...”
Но някаква странна боязън я правеше покорна и тиха като дете пред неговата студена усмивка и зъл поглед.
Откак бе седнал на престола, Борил не бе вече оня угодлив, смирен и влюбен деспот, какъвто тя го познаваше от по-рано. Едничката му мисъл не бе вече как да достави радост на прекрасната куманка...