Наближиха границата.
Сърцето на Мария заби силно. В далечината се издигаше градище, прилично на търновската твърдина, опасано от три страни с реки, тъй както Етър обгръща Царевец. Зидовете на крепостта се спущат направо към буйните води на реката. По зъберите се веят все още българските пряпорци. Но това не са златните лъвове на Калоян. По кулите плющи знамето на натрапника. Борил. Мария дълбоко въздъхва. Белослава мълчаливо стиска ръката й.
Идеше часът на раздяла. Това, което досега изглеждаше като невероятен сън, като чудна разходка, вече свършваше. Тук тя трябваше да се отдели от своите изпращачи, да се сбогува с другарки и близки.
Кочиите намаляват своя ход. Жителите на околните селища са се струпали от двете страни на друма. В далечината се чува звън от камбани и звуци от тръби.
Шествието минава през малкия пограничен град, спира пред дома на кастрофилакта, който ги причаква на прага с хляб и сол. Конете с веното са позагубили от своя блясък. Макар че по стръмните хемски пътеки, през прашните и кални друмове стражите бяха сваляли копринените чулове, за да се не скъсат, тук-там аксамитът е избледнял от топлото есенно слънце. Но изящната и благородна красота на приказния керван бе запазена, като извикваше почуда и възхита вредом, където минеше.
На границата се разтичват блюстители и известяват на латинските посрещачи, които са отседнали в съседното ромейско селище, че сватбената глота е пристигнала.
В това време Мария се оттегля за малко в стаята на съпругата на кастрофилакта, за да си почине и обядва за последен път със своите. После отива в приемната. Ето, след малко долу отзвъняват в буен тропот конски подкови. Спират нови кочии. По витите стълби се зачува припрян и весел чуждоземен говор, звън от шпори.
Един български блюстител съобщава, че посрещачите пристигат.
Мария става и се изправя сред стаята. Пред краката й лежат Бельо и Кунда. На няколко стъпки зад нея се нареждат в полукръг логотет Николица, деспот Богдан, прахтор Диман, великият примикюр Михаил с жена си Дъбина. Белослава със съпруга си, Мариините другарки Петкана, Бона, Траянка и Люляна. Малко по-назад, до кастрофилакта и жена му, застава старата Дафина заедно с писеца граматик (книжовник) Павел.
Вратата се отваря. На прага се откроява високата осанка на граф Йосташ. Зад него се тълпи пъстра смесица от ярки атлази и аксамити, пера и сърмени ширити.
Графът сваля шлема си, взема го с лявата си ръка и се покланя дълбоко. Над тънката ризница от посребрени халки той е облякъл алена туника без ръкави, дълга до коленете, с бял кръст на гърдите. С бързи, ала отмерени стъпки той се отправя към девойката, прегъва коляно, целува края на наметката й.
Любезно, ала без усмивка, Мария прави знак, като че иска да го вдигне. След това с царствено движение му подава ръка, над която той бавно се свежда.
— Sire camte, beau frere (господин граф, девер)— казва тя на чист фрушки език, — радвам се твърде много, че най-сетне имах щастието да се запозная с доблестния рицар на Ено, най-близкия човек на моя царствен жених.
— Madame, belle soeur (госпожо, снахо) — отвръща Йосташ, като вдига за пръв път очи към нея, — едва ли в този миг съществува на света по-честит човек от вашия покорен слуга, който не може да се похвали, че е виждал много благородни дами, тъй очарователни като високата невеста на своя брат.
И той не лъжеше. Поразен, съвсем изненадан, той не можеш: повярва на очите си.
Това ли бе варварката, дъщерята на необуздания Иваница, простата и груба хемска княгиня? Затова Конон и Ансо се бяха върнали тъй възхитени, омаяни. Значи, имали са право в прекалените си хвалби. А той бе помислил, че преувеличават, за да убедят Анри. Все пак той успя да прикрие, доколкото можа, удивлението си и се обърна към людете, които го следваха:
— Тиери дьо Фландър, наш племенник, син на големия ни брат Филип. Никола дьо Майн — барон от нашите земи. А това са дамите и кавалерите от вашата свита: Франсуа дьо Бовуар, Матио дьо Бовези, Херве дьо Фрувий, Рено дьо Плеси... Демоазелите Алис и Маргарет дьо Брашйо, Адел дьо Монморанси, Еглет дьо Жоанвий, Бланш д'Амиен, Филипа д'Ескорие.
Най-знатните имена на латинското дворянство свеждат чело в дълбок поклон при вратата. Втори път се повтаря същият поклон в средата на стаята. Трети път — пред нозете на българската княгиня. Ала ненавистта и злобата към варварката, която бе предпочетена пред десетки знатни и благородни западни девици, внезапно се изпарява. В гордата, стройна осанка на българката има затаено толкова тихо величие, толкова недостъпна царственост. Студените й очи излъчват власт и омая.
И те неволно си спомнят, че тя е дъщеря на непобедимия страшен български цар.
Момите изтръпват. Покорно скръстват ръце в дълбока преданост. Мария ги повдига една по една и ги целува по дясната буза. Разпитва ги за семействата им, за родните им места. За всекиго има по една любезна дума, по един магьосващ взор. Изведнъж в стаята настъпва оживление. Разпилява се като пъстра броеница бързата и звънлива фрушка реч. Отекват тихи смехове. Тълмачите бързат да разменят учтиви въпроси. Йосташ поднася на невестата нов подарък: китка трендафил, направен от сребро и ситни елмази. Мария я приема с благодарност и я закичва на рамото си. След това се оттегля с дамите си, за да облече латинските одежди, които са донесени за нея от Константинопол.
След малко се явява отново сред смаяните люде.
Ако в тежковезаната широка туника и диплеста наметка Мария изглеждаше тъй нежна, с права и висока снага, сега в тугинската носия тя поразява окото с чистите и гъвкави линии на талията и раменете. Над гладката туника от бял сатен с дълги тесни ръкави тя е сложила жълта аксамитена, прилепнала към тялото руба с широки, спускащи се до земята ръкави, подплатени със синя коприна. Тясно коланче от златни халки стяга кръста й, като очертава още по-ясно чудната стройност на крехката снага. Отляво на коланчето виси чантичка от сърмена мрежа. На главата си тя е закрепила ниска и плоска кръгла шапчица, над която е метнато тънко синьо було, което минава под бузите й под врата. Дългите плитки са спуснати на гърба й, излъчващи тежък копринен блясък.
В душата на трувела Бернард д'Арен почва да звучи тънък стих, преплетен със звезден трепет и сънна тъга. Никъде, никъде, в никой кастел досега не бе виждана по-дивна хубавица.
— Сбогом!
Родината, близките, другарките — всичко бе останало зад нея.
А там край Евксина, край бурното, невярно море млад момък стоеше затворен в недостъпна кула, загледан цял ден в отминаващите рибарски кораби, чезнещ от мъка и копнеж...
Мария затвори за миг очи. Сякаш нещо се скъса в нея. Всичко бе свършено. Нищо не можеше да се върне. Нищо не оставаше от чудните дни на първата пламенна младост — освен каменната омраза, която тежеше на сърцето й.
Големите, обковани с желязо порти на високата и дебела стена, която препречва прохода, са широко отворени. Ключалки и куфари, затвори и лостове са вдигнати, свободни. Кулите от двете страни са препълнени с народ — ръкомахащ, развълнуван. Всеки тълкува по своему чудното събитие. Отритнатото сираче, забравеното чедо на Калоян изведнъж ставаше всемогъща царица. За добро ли, за зло ли? Каква съдба очакваше това хубаво момиче, невинна жертва на тъмни кроежи, залог за приятелство, което никой не можеше да каже колко ще трае...