Мрежа от бели криле забулва небето.
Хор от триста души запява радостен химн. Буря от цветя обсипва кочиите, които бавно минават по окичените и отрупани с трендафил и дафинови клончета улици. Сержантите с мъка удържат огромните тълпи. Всички гледат с възторг и почуда хубавата млада невеста, която от време на време леко вдига ръката си или кимва с глава, шествието от шестдесет бели коня, които влачат по земята дългите си покривала от червен аксамит, пищно облечената свита...
В голямата зала на Влахерна (дворец в Константинопол) са събрани най-видните представители на останалите в Константинопол ромейски патриции, цветът на латинското рицарство, сродниците на императора. Наредени покрай колонадите от зелен мрамор и червен оникс, навъсени и бледни, младите високородни девойки чакат с присмехулно свити устни варварката, която Анри бе предпочел пред толкова изтънчени носителки на най-известните имена в света. Изправили високомерно глава, те мислят по какъв начин да покажат на дивата българка своето превъзходство.
В далечината отеква оглушителен глъч: викове, музики. Долу, в градините, бавно почва да се издига тържествена песен. След малко по широката стълба звънливо отекват бодове и саби, смесени с пъстър говор и смях.
На прага застава протовестиарий (министър на съкровището) Конон дьо Бетюн.
Херолдите тръбят високо и стройно с тънките сребърни тромпети, окичени с фламандски щандарти.
Анри влиза в залата, водейки невестата за ръка.
Веднага всички дами се снишават в поклон до земята. Все пак те успяват за миг да хвърлят взор върху ненавистната българка. Мъжете свалят кадифени барети, самурени калпаци и шлемове, изопнали неподвижно тяло. Сродниците на императора пристъпват напред.
Сестрите на Анри: Йоланта дьо Куртене и Сибил дьо Линьи, прегръщат насълзени новата си млада снаха. Пиер дьо Куртене и Жерар дьо Линьи й целуват ръка. Старата им леля Лауранс дьо Монморанси, която е дошла нарочно за сватбата от Фландрия, прекръства с треперещи пръсти невестата и я благославя. След това благославя и прекръства братовия си син. Анри, който едва е преминал своята тридесет и четвърта година, но изглежда много по-млад, целува ръка на леля си.
— В този ден трябваше да бъде жива майка ти, Анри... — шепне развълнувано старата жена.
Вторият брат на Анри — Филип дьо Намур — свежда чело над ръката на Мария.
Следват представянията. На Мария изтръпва десницата, която непрекъснато трябва да подава за целувка на стотици люде.
Ала тя се държи бодро. С възхитителна усмивка и царствена гиздавост тя приема поздравленията. За всекиго има по някоя любезна дум, казана на фрушки или гръцки. Висока и стройна, с плътно прилепнала в тънката й снага руба от гълъбов сатен, с наметка от ален аксамит, подплатена с хермелин. На челото й искри диадема с дълги елмазени висулки, спуснати по пет реда край ушите й. Наметката й се крепи с рубинова аграфа. Цялата й носия е смесица от византийски и латински одежди. Всички са поразени, омаяни.
Това ли бе дъщерята на Иваница? Българката, дошла от далечната земя на скитите... Младите баронеси и патрицианки изтръпват пред повелителния й взор. Смирено свеждат чело над ръката й, отвръщат смутени и заруменели на въпросите й.
Анри не сваля сивите си очи от нея, горд, безумно щастлив. Най-сетне той я запознава с целия й двор. Освен знатните моми, които получи за свои почетни дами при срещата на границата, сега тя се запознава със своя шамбелан, със своя капелан, с дамите на гардероба и трапезата, с ловджиите и коневодците си.
Анри непрекъснато се усмихва, с ведро, сияйно лице. След това се оттегля назад и последният член от новата й свита, той казва:
— Сега имам за вас една хубава изненада, мадам — и плясва с ръце, — нека дойде първата горнична на високата невеста!
Мария гледа и не може да разбере. Сън ли е това, мора ли я мами?
Зад ониксовите колони се подава едно тъй познато лице. С бързи стъпки горничната прекосява, коленичи пред господарката си.
— Ожие! Ожие... — шъпне недоумяваща Мария. Простира ръце към валета си, ала не, това е горничната й... Тя извръща смаяна взор към императора.
Момата целува ръцете и, гледа я с препълнени от щастие очи.
— Най-сетне, мадам! — сълзи обливат в радостно вълнение нежното й лице. — Цял живот не би ми стигнал да благодаря за всичко, сторено към бедния пленник.
— Когато научихме, че Готие дьо Монбелиар е загинал в битката при Адрианопол, а сестра му Одет безследно изчезнала, ние веднага запитахме дали тя не се намира в числото на пленниците. Отвърнаха ни, че жена не е улавяна в битката. Тогава в скръбта и мъката си по Бодуен и загиналите рицари ние не направихме по-основателни издирвания. Само на няколко пъти, когато запитвахме за другите пленници, споменавахме името на графиня Одет. Никога не сме мислили, че тя ще може тъй умело да прикрие, че е жена. После узнахме защо тя тъй строго е пазила тайната си. Вашите люде имали обичай всяка уловена пленница да омъжват за свой човек.
— Ожие... Одет — каза усмихнато Мария. — Кой би помислил. Сега чак си обяснявам всичко... всичко...
— Одет израсна заедно с брата си, близнака Готие. И заедно с него е изучила всички бранни изкуства. Често тя е била по- ловка от него във въртене на копие и меч. Затова, когато той взе кръста и тръгна в поход, нито за миг тя не се поколеба да го последва.
В горещо любопитство шумеше гъстата бляскава тълпа. Всеки използва приятната изненада на невестата, за да сподели своите впечатления. В това време долу разтоварваха белите коне и качваха веното в горните зали. Последвана от двора си, след като се сбогува със сродниците и синклита, Мария се оттегли за отмора в своите покои.
Анри я изпрати до вратата, където целуна ръката й, и се върна при гостите. Оттам те минаха да разгледат приказно богатото вено, което демоазелите бяха успели вече да наредят в залата на бисера.
Сам императорът никога не бе предполагал, че българската княгиня може освен красотата си да му донесе и толкова богатство.
Смаяни и възхитени, дворяните разглеждаха безбройните гиздила и скъпи камъни, прозрачни коприни и тежки аксамити, индийски маргарит, китените губери, мечите кожи.
Следните дни минаха в непрестанни тържества. Един след други следваха турнири и банкети, танци и шествия. В първия неделен ден след пристигането на Мария кардинал Пелагиус д'Албано трябваше да извърши тържественото бракосъчетание в църквата „Света София”.
Вечерта преди сватбата Мария пожела да отиде на гробовете на графиня Мария Фландърска, съпруга на Бодуен, и на младата императрица Агнес, първата жена на Анри.
Тя положи две огромни китки от свежи уханни цветя и дълго остана права пред мраморните плочи, вглъбена в молитва. За пръв път след пристигането си тя можеше за миг да се почувства сама със себе си. Отново изплуваха в сърцето й с нестихващ копнеж стари спомени, жалба по родната земя, мъка по Радул. Днес тя беше още дъщеря на Иваница, българска княгиня.
Ала от утре... От утре я чакаше дълъг и тежък друм... Императорската диадема за нея щеше да бъде венец от тръни.
Покритите с лъскави мозайки зали на Буколеон и Влахерна, — златна клетка. Какво диреше тя тук, сред тоя нечуван блясък, сред тоя страшен разкош, между тия чужди люде... Тъй смазваща й се стори огромната и божествена самота на „Света София”.
О, това не бе тяхната мъничка проста църква „Свети Димитър"... И все пак там, пред иконата на светеца-войник, тя можеше да намери утеха и подкрепа. Ала тук, сред невероятно красивата църква на василевсите, тя губеше дързост да дири божията помощ... Сякаш сърцето й бе пресъхнало за молитва.
Когато се прибра във Влахерна между две редици ликуващ народ и на прага на покоите си зърна Одет и Дафина, скъпи познати лица, душата й се малко поотпусна. Белослава бе отишла да живее в дома на Луи дьо Шател и бе твърде щастлива, за да може да мисли за своята братовчедка.
Императорът нощуваше в Буколеон. Ала всеки ден той идваше да я навести или да я заведе на някое тържество в тяхна чест. Той беше хубав и любезен момък. Ала сърцето й беше студено и равнодушно към него.