Откъм спалнята се мярна гънка тъмна сянка. Одет викаше с тревожно радостен глас:
— Гончии! Гончии пристигнаха преди малко! Мадам... Мадам...
Тя диреше навсякъде господарката си. Мария се спусна. Сърцето й заби в безумна надежда. Бяха пристигнали вести. Откъде? Какви? Най-сетне нямаше ли нещо да среже равното безразличие на дните й?
Когато понечи да отдръпне пурпурната завеса, за да изтича по-скоро към триклиниума, където главният доместик приемаше гончиите, тя внезапно застана като вкаменена на мястото си. Одет също трепна изненадана и сведе чело в дълбок поклон.
— Сир Анри!
Тъй радостно прозвуча дълбокият, нежен глас на Мария, че дори самата тя се удиви от него. Но веднага неволното ликуване, трепнало във вика й, се промени в дълбоко безпокойство. Тъй застарял, тъй съсипан изглеждаше императорът, сякаш бяха минали десетки години, откакто не бе го виждала. Колкото и да бе сърдечна и топла усмивката на очите му — щастливи, че най- сетне я виждат, — Мария не можеше да се измами. Нещо се бе случило. Защо той се връщаше от похода тъй бързо и тъй внезапно? Тя кимна на Одет да излезе, отправи се към Анри, който стоеше все тъй мълчалив и неподвижен до прага, пребледнял, неузнаваем. Подаде му ръце. Бързо и леко го целуна по челото,
— Какво значи това, сир? Вие ме плашите... Какво се е случило... за Бога, говорете...
Анри откачи тежкия меч от колана си, свали шлема, морно се отпусна в дълбокото ниско кресло на Алексей Трети. Поглади с две ръце челото си, от средата към слепите очи, въздъхна, вдигна очи към жена си, късо и дрезгаво се изсмя.
— Походът свърши, преди да е почнал, Мария... — И той пак сведе чело надолу, загледан в нещо невидимо. Лицето му изразяваше само дълбоко страдание и безмерна обида.
Тя изтръпна, приближи до него, сложи десница върху облегалото на креслото.
— Не разбирам...
Той буйно вдигна глава, скочи, дръпна кожения вратник, който го задушаваше. Гласът му потъмня от гняв и болка:
— Какъв позор! Да бъде проклет мигът, когато стъпих на тази земя. О!
Той стисна юмруци. Удари по главата си. Извърна се към стената.
Мария побледня. Протегна несмело ръце в сестрински порив, леко погали косите му, внезапно побелели край челото. Горещо съжаление я изпълни.
— Анри... — пошушна едва чуто.
Веднага той се обърна, привлече я към себе си, скри лице в рамото й — като безпомощно малко дете. Трепетно майчинско чувство избликна в сърцето й. Тя продължи да милва хубавите му кестеняви коси, челото чу с нежна целебна ръка.
— Анри... Анри... Кажете, разправете ми всичко...
И тя изслуша поразена разказа за невероятното коварство на Михаил Епирски, за лукавото лицемерие на великия жупан, който предпочиташе да избие с хитрост враговете си, пред опасностите на откритата бран, за измяната на ломбардите...
— А нашите войски? Бориловите?... — попита плахо Мария.
Императорът махна с ръка.
— Всички се разпиляха. Още при Ниш няколко от войводите му се разбунтуваха. Трябваше да му дам наши дружини копиеносци, за да го пазят в Търновград. С какви люде съм тръгнал да правя съюз, да водя бран... Като че не познавахме ромеите още когато преди толкова години ослепиха дожа Енрико Дандоло... А после? Алексей Трети ослепи Исак Ангел, Мурцуфъл удуши сина на Исак, който пък не си сдържа обещанието към нас, сетне същият Алексей ослепи и Мурцуфъл... Добре, че поне Алексей и жена му Ефросина сега си изкупват греховете в тъмниците на далечния Монферато...
— Разбунтувани войводи... Латински войски в Търнов... — тия чудни слова се блъскаха в бурна превара в ума на Мария.
Борил бе окончателно изгубен...
Този позор, този несполучлив поход бяха напълно провалили и последната му надежда да се закрепи. Днес го поддържаха на престола единствено латинските войски. А това бе вече началото на края.
Тя се разтича, плесна с ръце, заръча веднага да се сложи обилна трапеза, заповяда да се приготвят любимите ястия на императора, който като всеки фръз обичаше много свинското месо, супите и сиренето. И без това оставаха още няколко дни до великите пости.
Чак на трапезата, когато се събра цялото семейство, императорът леко се разведри. Той погледна усмихнат към сестриницата си и каза:
— За Йоланта се явиха двама знатни жениха... Двама крале. Да видим кого ще си избере...
Хубавата мома почервеня и сведе очи надолу.
Асен-Борил и Андрея Венгерски...
Императрицата престана да яде. Гласът й леко трепереше, когато тя каза решително и твърдо:
— За Борил и дума не може да става. Аз го познавам твърде добре, за да допусна някога Йоланта да попадне в подобни ръце.
Момата погледна с благодарност към вуйна си.
— Тогава остава Андрей II... — каза замислено Йосташ. — Ала няма още половин година, откак съзаклятници боляри убиха кралица Гертруда... И Венгрия е неспокойна, опасна страна.
Анри се навъси. Така беше. Обаче новият съюз, който той замисляше с Андрея против сърбите, не му позволяваше да откаже.
Защото Анри бе непоколебимо решил да отмъсти за нанесения срам.
— А тук работите как са, Мария?
— Напълно в ред, сир...
Глава XXIV
Пред всички входове на Хиподрома се тълпеше весела, любопитна навалица. Може би най-пъстрородната тълпа, която някъде се е виждала по света. Един до други се блъскаха представителите на всички народи от Изтока и Запада: белолики венецианци, обвити в копринени и пъстри наметки; знатни копти, мургави, накичени със злато, облечени в широки светли дрехи; алемани, едри и стройни, русокоси, с ясни зеници; чернооки фрушки барони с ризници от ситни халчици; руменолики, бузести фламандци; къдрокоси арменци с извити носове; търговци от Пиза и Генуа, от Лил и Марсилия: рицари тамплиери и йоанити: мургави островитяни: гърци от Елада и Никея, българи, сърби, руси с бели кожени гугли... По стъпалата на Хиподрома отдавна вече бяха насядали десетки хиляди жители на световната метрополия; дребни търговци, чиновници, моряци, занаятчии, Часове наред те чакаха търпеливо започването на турнира, дошли от ранна утрин, за да заемат по-удобни места. Там те закусваха и обядваха, търгуваха, разказваха истории и приключения, подрямваха...
Откак последният василевс, предателят Мурнуфъл бе избягал от Константинопол, церемониите в Хиподрома бяха добили повече западен, отколкото византийски оттенък. Императрицата не се явяваше вече в галериите на църквата „Свети Стефан”, заобиколена от евнуси и придворни. Сега тя също наравно с императора заемаше място в царската катизма, разположена на високи колони, няколко ката над земята, свързана чрез вътрешни дворове, затворени градини и галерии със самия свещен дворец.
Полека-лека огромната навалица изпълни всички места, затихна, улегна в тръпно очакване. В карцерите рицарите чакаха условния знак, да се вдигнат пред тях решетките, та буйните им персийски или арабски коне да пристъпят с дръзко нетърпение на арената. Изведнъж всички люде наскачаха, размахаха ръце, почнаха да викат с ярка смесица от наречия.
В императорската трибуна се бе появила Мария, заобиколена от шумна бляскава свита, облечена в светла коприна с диадема и лека наметка.
Анри бе заминал недавна да обиколи тракийските гарнизони и да приеме новоукрепените кастели. Преди да потегли за новия поход против сърбите, той искаше да остави държавата си засилена и в ред.
Но този път той нямаше да предприеме бран само за да изпълни съюзния договор с цар Борила. Той сам бе дълбоко обиден и огорчен от безславния край на похода, който бе изложил рицарската му чест. В мига. когато войскарите на Стрез, разнебитени от внезапната смърт на своя вожд, чакаха подкрепа от съюзниците си епирци, деспот Михаил бе тръгнал против тях, заемайки земите на убития севастократор. А вечните недоволници — ломбардите на Биандрате — вместо да се притекат на помощ на своя притеснен сюзерен, веднага бяха използвали мъчнотиите му, за да заемат други Стрезови земи.