Наистина, Михаил Епирски твърде скоро бе получил възмездие за безбройните си вероломства, ала целта на похода не само че не бе постигната, а, напротив, положението се бе още повече влошило. Недоволството против Борила растеше от ден на ден в България. Всеки миг можеше да се очаква избухването на бунт и завръщането на Асеновия син.
Това бе най-лошото, което можеше да се случи. Това значеше подновяването на старите борби с българите: най- опасните и силни противници. Борил трябваше на всяка цена да се закрепи на престола. И Анри се надяваше с помощта на крал Андрея да сломи лесно новия нечакан враг, който се бе появил в лицето на Сърбия. След провалянето на похода великият жупан бе надминал всяка мярка на своеволията и надменността. Той открито се бе свързал в съюз с новия епирски деспот Теодор Комнин, бе дал сестра си на Теодоровия брат Мануил, диреше подкрепата и приятелството на венецианците в Рагуза (град на остров Сицилия). И сам се ожени вече трети път за Анна, дъщерята на покойния Риниери Дандоло.
Но тия нови съюзи на сърбите бяха ясно насочени против константинополската власт. Затова Анри бе заминал да прегледа последните укрепителни работи, за да може да остави кастелите под охраната на малко войска и да вземе със себе си възможно повече сили.
Мария поздрави с леко и гиздаво махане на ръка приветстващите я тълпи, седна на престола. В ложите отстрани взеха място сановниците и свитата. Дълго тълпата не можа да се успокои. Внезапно забравили игрите, които можеха всеки миг да почнат, всички впериха очи в българката, дъщерята на Калояна Ромеоктона, изтръпнали от любопитство и възхищение.
Херолди затръбиха високо и тържествено. Екнаха музики: барабани, флейти, кларнети, Зашумяха ярките руби на дамите, облечени в коприни, които китайски търговци носеха от Антиохия. По тръбите на херолдите заплющяха пряпорци на най- знатни имена.
Пазачите вдигнаха една от решетките. Пъргави жребци излетяха навън. Особено възхищение възбуди един от рицарите, който майсторски караше коня си да се изправя на задните крака и да се върти в кръг.
След тия начални леки игри следваше веселата „квинтана”. Пред императорската ложа бяха поставени изкуствени железни рицари с копие и щит в ръце. Състезателите трябваше в бързо бягство да ги ударят по средата на гърдите. Ако ударът не сполучеше и попаднеше встрани, куклите се заклащаха, обръщаха се около себе си и удряха неумелия рицар с копието или щита си. Наскоро целият Хиподром екна от дълги звънливи смехове, високи писъци и женски кикоти. Несръчните рицари се хвърляха още по-яростно върху куклите и често получаваха зашеметяващи плесници от щитовете или порядъчни удари от копията на чучулигата. След тях на арената излязоха дванадесетина леко въоръжени рицари, които, разделени на две групи, се преборваха, като се мъчеха в щитовете си да счупват леките копия на противниците.
Следваше втората част от турнира. На арената, посипана с жълт пясък и кедрови стърготини, излязоха великолепни конници, тежко въоръжени, със смъкнати наличници и облечени в богати чулове коне. Всеки носеше на лявото си рамо кордела с цвета на дамата, за която искаше да спечели победата. Притиснали с лява ръка щита до гърдите си, а с дясната — копието под мишница, те чакаха условния знак, за да се впуснат един срещу други в отделен двубой. Всеки имаше свой определен противник. Когато смъкнеше от седлото врага си, победителят почваше двубой с победителя от друга двойка, докато накрая победителят на всички получаваше определена награда.
Херолдите съобщаваха един по един имената, на бранниците; все знатни бляскави имена. Ала между тях имаше и неизвестни, малко познати. Някои искаха да запазят пък тайната си и не известяваха името си. Обикновено най-смели и ловки биваха най-неизвестните, които чрез турнира искаха да спечелят слава, и име.
Един херлод вдигна меч високо във въздуха. Тълпата настръхна, затаи дъх, с остър блясък мечът се спусна към земята.
Като мълния се разминаха двойките в бесен устрем. Няколко рицари паднаха от седлата си, поразени от внезапен страшен удар. Няколко копия се пръснаха на хиляди парчета. На двама-трима шлемовете се смъкнаха от главите. Все по-тесен и по-тесен ставаше кръгът на състезателите.
Накрая останаха само неколцина. Един бял кон с ясносиньо покривало, чийто рицар носеше също такава синя туника и синя кордела на рамо. Това бе цветът на Йоланта дьо Куртене. Имаше три черни коня с рицари, които носеха цветовете на три от най- красивите демоазели на императрицата. Пъстрите чулове бяха нашарени с гербовите знаци на благородните девойки. Един червеникав жребец носеше чул, дълъг до земята, поръбен с кожи на края. Кавалерът му имаше кордела с цвета на Одет дьо Монбелиар. Ала най-голямо любопитство събуждаше рицарят с ясно-сребристия кон, чийто чул бе обсипан със знаците на императрицата: златни кръстчета на ален фон, а на рамото му се вееше също подобна алена кордела.
Всички следяха с напрегнато внимание коя дама ще бъде победителка на тържеството, чия кордела ще бъде знаме на турнира.
Два от черните коне бързо се отстраниха. Една синя кордела се преплете в нозете на белия. С бързо движение Иоланта дьо Куртене свали синята лента от косите си и я хвърли на един паж, който я занесе на кавалера й. След черните се оттегли червеникавият. Останаха белият, сивият и последният от черните. Крайният двубой остана да се води между черния и сивия. Чия кордела щеше да победи? На Мария или на Алис дьо Брашйо? Ясно беше, че за да дръзне да сложи връз рамото си корделата със знака на императрицата, рицарят трябва да е бил много уверен в способностите си. Дамите следяха със затаен дъх смелия двубой. Мария неволно се увлече, очите й пламнаха, тя едва запазваше привидно равнодушие и сдържаност. Кой се бореше тъй безумно дръзко заради нея?
Рицарят с черния кон се спусна с наведено копие и се помъчи с назъбения му край да скъса кожените каишки, които крепяха шлема на неизвестния бранник. Ала успя да зърне само блясъка на очите, които горяха зад кръста, който пресичаше наличника по средата.
След малко копието на черния се разби на хиляди парченца в щита на непознатия.
С мълниеносно движение сивият се изправи на стремената, вдигна тежко копие и свали черния от седлото.
Целият Хиподром избухна в безумен рев. Всички наскачаха на крака, обърнати към царската ложа. Втората част от турнира беше спечелена от Мария.
Тя се кланяше, леко усмихната на всички страни, от време на време вдигаше ръка с приятелски знак, размахваше пурпурноцветна кърпичка. И тълпите подемаха още по-силно неудържимите си приветствия, сякаш грохот от разбунено море.
Третата част на игрите — най-главната от турнира — започна с истинска битка между две воюващи групи. Ала наскоро залича, че победата клони на страната на групата, между която бе и сивият кон на непознатия рицар. Смесиха се в бранни викове, блясък от копия и щитове, веещи се пера и копринени чулове, всички рицари.
Със страшна сила и дързост сивият поваляше наоколо си всички врагове. На края той остава сам срещу четирима от другите. Сякаш вихър се изви на арената. С чудна ловкост непознатият се провря между копията на противниците си, след това с майсторски скок бързо се извърна и нападна. На третия свали шлема и счупи копието, на четвъртия отне корделата от рамото.
Победител на турнира бе непознатият рицар със сивия кон.
Като бурно море се развълнуваха тълпите. Херолдите протръбиха края на игрите. Непознатият бе поканен да свали наличника си. Ала той отказа. Той не искал слава за себе си, а слава за своята господарка. Императрицата го покани в ложата, той коленичи пред нея. С лявата си ръка Мария взе копието му, а с дясната го увенча като победител. След това му даде наградата: кутийка от позлатено сребро, в която имаше два чифта зарове от слонова кост, накичени с дребни рубини.
Нямаше по-любима игра за рицарите от игра на зарове.
Тя помоли още веднъж непознатия кавалер да открие лицето си и истинското си име.