Малко след Великден се проведе голям турнир, Фалън седеше на трибуната и наблюдаваше Аларик, който изхвърли с пиката си някакъв хесенски рицар от седлото, а след това го победи и в двубой с мечове. Тя се изправи импулсивно на крака и буйно заръкопляска. Той се поклони и напусна площадката. Внезапно тя дочу зад себе си шушукане.
— Коя е тази жена? — попита женски глас.
— Извънбрачната дъщеря на стария саксонски крал — отвърна й някакъв мъж.
— Аха, а сега наложницата си мъти малкото! — изсмя се жената.
Още преди да започне следващият двубой Фалън напусна трибуната с гордо вдигната глава и се завтече обратно в двореца.
До камината в залата стоеше Едуин и гледаше втренчено пламъците с приведени рамене. Обърна се изненадан при звука на стъпките й.
— Фалън? Какво се е случило?
— Мисля, че няма да издържа дълго така — отвърна тя тъжно.
— А, те ревнуват и завиждат — опита се да я успокои той. — Зяпнали са най-красивото птиче в кафеза, обсипан със скъпоценни камъни и умират от яд. Това е.
Той се загледа със загриженост в пребледнялото й лице и овлажнелите, искрящи очи. Прегърна я, притисна страната й към своето рамо и я погали по косата.
— Толкова е обидно всичко, Едуин.
— Зная, Фалън, зная.
Ненадейно ръката му спря да я гали. Фалън отстъпи встрани и се обърна. С шлема си под мишница и доспехи Аларик я наблюдаваше със студен поглед.
— Не сме сторили нищо непозволено — заговори го Едуин смело. — Фалън и аз сме стари приятели, милорд. И двамата търсим малко утеха в това старо приятелство. Няма нищо друго.
— Не възнамерявам да ви преча — рече отсечено Аларик, направи лек поклон и с тежки стъпки напусна помещението.
Матилда го бе предупредила, че Фалън се е ядосала от нещо и той я последва, за да разбере причината. И какво да види? Фалън търси утеха в обятията на Едуин!
Били стари приятели, рече си той горчиво и погали шията на Сатана. Ти си ми единственият верен приятел, Сатана. Готов си за мен да прекосиш дори и Канала, колкото и силна да е бурята, колкото и да се клатушка корабът. И ти е все едно саксонски кон ли си или нормански!
— Накъде сте тръгнали? — запита го Матилда с усмивка.
— Честно казано… не знам точно.
— Е, защо не влезете тогава. Може да поприказваме малко.
Аларик не я слушаше особено внимателно, когато започна да разказва спомени за отдавна отминали събития.
— Защо сте в толкова лошо настроение Аларик — внезапно го попита тя.
— Грешите, госпожо, настроението ми е превъзходно.
— Аларик, не забравяйте, че ви познавам отдавна — засмя се Матилда. — Признайте си, че се гневите на Фалън. Трябва да знаете обаче, че тя страда. Хората не са много мили към нея. Говорят долни неща, които не са истина. Мен не ме засяга, че сте я направили своя любовница. Сега обаче би трябвало да се ожените за нея. За да получи детето ви това, което вие и Уилям никога не сте имали… законен баща и осигурено място в живота.
— Уилям и аз сме се оправяли добре и без това!
— Аларик…
— Не, Матилда… няма да се оженя никога вече.
— И защо не?
— Досега никой мъж не се е осмелявал да ми зададе този въпрос, на вас обаче ще отговоря. Не вярвам в любовта, Матилда. Преживях на собствен гръб докъде може да доведе тя. По принцип не вярвам и на жените, а на Фалън пък още по-малко. Ерик Улфсон успя да ми избяга, обаче съм убеден, че заради Фалън ще настъпи с армията си, защото тя му се е обещала. Разбирате ли, Матилда! Но дори да оставим това настрана, самата Фалън едва ли ще поиска да сключи брак с мен. В нейните очи всички ние сме убийци. Хладнокръвни убийци, погубили баща й.
— А аз си мисля, че тя ще се омъжи за вас.
— Да не засягаме повече този въпрос, Матилда!
— Държите се глупаво, Аларик. Отказвате се от щастието си.
— Възможно е.
— Размислете отново… заради детето и заради самия вас. И за Фалън. Убедена съм, че тя ви обича!
— Добре, обещавам да си помисля. И ще се погрижа да не страда повече от злоезичието на глупави люде. Трябва обаче да ви кажа още нещо… искам вече да се прибера у дома.
— Но нали вашият дом е тук?
— Не, не, имам предвид Хейзълфорд, имота ми в Англия. Обещах на Фалън, че ще роди детето там. Ще обичам много сина си и той ще бъде моят наследник. Повече от това не мога да сторя.
Поклони се ниско и тръгна. Изпроводи го замисленият й поглед.
Фалън седеше пред камината и шиеше, а Аларик нареди на Ричард да донесе храна и вино.
— Утре поемаме обратно към Англия — рече той простичко.