Да, тя бе принцеса. Поне в очите на тези, които избраха Харалд Годуин за англосаксонски крал. Защото Фалън бе негова дъщеря, макар църквата да не признаваше „датския брак“ на краля. И все пак, мислеше си Аларик, всичко в нея е английско — като земята, върху която сме стъпили.
Красотата на тази жена бе неоспорима. Аларик тайно проклинаше деня, в който се запозна с нея. Защото оттогава споменът за нея го измъчваше като трън, забит дълбоко в плътта му.
Също така неоспорим бе обаче и фактът, че тя застрашаваше плановете на Уилям. Щеше да направи всичко възможно, за да не допусне дука до английския трон. И то не само като дъщеря на Харалд, а и защото мразеше норманите от дъното на душата си. Аларик знаеше това по-добре от всеки друг. Трябваше да я принуди да се подчини. Не за да й отмъщава, а заради собствената й безопасност. По природа Уилям не бе жестокосърдечен, но мисълта за английския трон бе обсебила съзнанието му. Тежко и горко на този, който се опиташе да застане на пътя му към короната!
Аларик я пусна, сне шлема и прокара пръсти през косата си.
— Фалън, вие сте моя пленничка.
Дъщерята на Харалд реагира както можеше и да се очаква — вбесена, тя се изплю в лицето му.
Подчертано равнодушно той избърса с ръкавица следите от омразата й, сграбчи я за китката и я притегли към себе си.
— Каквото и да направите, вие сте под моя власт, милейди. Не забравяйте, че Англия е победена.
Фалън го изгледа предизвикателно и в очите й проблесна насмешка.
— Победена ли, сър? Англия да е победена? Не ме карайте да се смея. Норманите може и да са спечелили тази битка, но това все още нищо не значи. Една-единствена битка! Забравяте колко голяма е страната на баща ми. Англия е твърде голяма, за да я завоювате с една-единствена битка!
Колко е горда, мина бегло през ума му, преди да изреве жестоката истина право в лицето й.
— Баща ви… Харалд е мъртъв.
Краката й сякаш се подкосиха при тези думи и тя се олюля. Аларик си помисли, че след миг ще се строполи в безсъзнание. В това нямаше да има нищо чудно — не бе подготвена за този удар. Опита се учтиво да й подаде ръка, но тя я отблъсна сякаш й досажда някаква муха.
— Лъжете! Баща ми не е мъртъв… Доставя ви удоволствие да ме измъчвате! От варвари като вас друго не може и да се очаква!
— Не, Фалън. Вярно е, както е вярно, че стоя сега пред вас… убиха Харалд.
Този път тя инстинктивно почувства, че този мъж не я лъже. Но не можеше, не искаше да повярва.
— Моля ви, Аларик… кажете ми, че не е вярно — изхриптя тя.
Сърцето му се изпълни със състрадание — та тя обичаше баща си повече от всичко на света. Поради тази единствена причина бе го последвала в кървавата битка — заедно да прогонят омразните нормани от родината. Самоубийствената й акция се оказа напразна — дори и тя не успя да предотврати гибелта на обичния баща. Прииска му се да я вземе в обятията си и тя да изплаче болката си на неговото рамо. Но я познаваше добре — не биваше да се поддава на чувствата си; всеки опит да я утеши щеше да се изтълкува като слабост. Най-важното в момента бе тя да се откаже от родната Англия, от борбата си срещу него и дука. В този ден се бе разминала на косъм от смъртта, а битката за Англия все още продължаваше. Не биваше да допуска тази жена да участва в нея. Но не знаеше как да я спре.
— Англия все още не е загинала — обади се тя, сякаш за да потвърди собствените му мисли. — Убедена съм, че братята ми са живи и здрави… а сигурно и Едгар Ателинг. Повярвайте, те няма да търпят чужденец на трона. Уилям никога, ама никога не ще се възкачи на английския престол!
Аларик се престори, че не е чул думите й и се обърна към своите войни.
— Заведете… принцесата в лагера. И я пазете добре… докато вземем решение какво да правим с нея.
Двама нормански рицари застанаха от двете страни на девойката.
— Вашият дук, копелето, няма да стане никога крал на Англия — изкрещя Фалън и започна да дращи и хапе. — В тази страна има закони… Съветът на великите ще избере нашия следващ крал… както стана с баща ми.
— Махайте я по-бързо оттук — изрева Аларик на двамата рицари и се извърна със стиснати зъби. Колко лекомислено от нейна страна, че не си държи езика зад зъбите. Да наречеш Уилям копеле пред верните му войни граничеше с лудост. Да, той наистина бе незаконороден и това бе известно всекиму.
Но нямаше да се намери рицар, който да изтърпи подобна обида към своя дук. За щастие почти никой от армията на Уилям не знаеше английски.