Над бойното поле падна здрач. Отвсякъде долитаха стоновете на ранените и осакатените — молеха за вода и помощ. Едни от тях искаха да им спасят живота, други викаха смъртта. Свещеници даваха последно причастие на издъхващите, а лечители и бръснари помагаха там, където помощта бе все още възможна и необходима.
Аларик въздъхна неволно, когато мина покрай безжизненото тяло на съвсем млад саксонец; ръката на убития все още стискаше тоягата, с която бе тръгнал на бой. Фалстаф, който носеше шлема и ръкавиците зад господаря си, не споделяше неговите чувства, особено, когато ставаше дума за саксонец.
Скоро Аларик стигна до палатката на Уилям и пристъпи вътре. При вида на верния сподвижник ликът на Уилям се разведри. Той го потупа доволно по гърба и му подаде сребърен бокал с вино.
— Пийте, Аларик, друже мой. Заслужили сте си го!
Аларик изпи виното на един дъх. Прииска му се този ден най-сетне да свърши.
— Успяхме! — извика ликуващо дукът. — За един-единствен ден. Харалд е мъртъв и оттук нататък Англия ще ни принадлежи.
Аларик наблюдаваше дука, все още ненавършил четиридесет години, с когото бяха неразделни повече от двадесет години. Погледът му изразяваше неприкрито съмнение.
— Вярно, Харалд е мъртъв — започна той предпазливо. — Но въпреки това саксите няма да се откажат така лесно от борбата. Англия все още не е победена окончателно, Уилям. Тя е голяма страна… — повтори той неволно думите на Фалън.
— Знам, знам — отвърна Уилям нетърпеливо. — Обаче бог ни закриля. Англия ще ми принадлежи.
— Да, но само ако Съветът на великите ви избере за крал. Боя се обаче, че шансовете на Едгар Ателинг са по-големи.
— Глупости! Едгар е още момченце!
— В този случай това не ще има никакво значение. Повечето англичани ще предпочетат за свой крал него пред вас.
При тези думи Аларик се приближи до дървената маса в средата на палатката, върху която бе разстлана карта. Втренчи се в нея и почти гневно заудря с пръст в една определена точка.
— Лондон, Уилям. Трябва да стигнем колкото се може по-бързо в Лондон. Коронацията ви трябва да се извърши там.
— Вероятно сте прав. Добре… значи потегляме към Лондон.
Изтощен, дукът се отпусна на един стол. Ненадейно обаче юмрукът му се стовари върху суровите дъски на масата.
— Едуард Изповедникът ми обеща английския трон! — извика той плачливо досущ като разглезен хлапак. — Бог ми е свидетел… възнамерявах да бъда добър крал, справедлив кран. Сега обаче…
— … сега обаче — Аларик продължи изречението, — сега обаче дължите на тази сган от немски и френски наемници половината от новото си кралство. В сметката не включвам онова, което и бездруго трябва да дадете на вашите верни нормани.
— Бог ми е свидетел, вие сте прав, Аларик. Но знаете ли кое е най-страшното? Мен ще ме мразят.
— Може би.
— В това няма никакво съмнение. — Дукът въздъхна тежко. — Естествено, ще се погрижа да сдържам хората. Плячкосването не бива да преминава мярката. И все пак… саксите трябва да се подчинят на волята ми! Ще ги науча на уважение и страхопочитание.
— Уверен съм, че ще успеете — промърмори Аларик.
— Най-важното сега обаче е да открием тялото на Харалд.
Дукът се изправи и изрече с благ глас:
— Той бе храбър противник. Трябва да бъде погребан с почести.
— Мисля, че саксите едва ли ще оценят жеста ви.
— Правя го за себе си, не за тях — усмихна се дукът. — Да, спомням си добре деня, в който двамата се запознахме. Да знаете само какъв слабоват момък бяхте по онова време. А днес? Днес сте силен мъж, благороден рицар и мой верен спътник. Обаче не се учудвам, нали и двамата сме незаконородени! Точно този наш недостатък ни е направил силни. Заедно спечелихме безброй битки. Ще спечелим и тези, които предстоят. А аз ще стана крал на Англия.
— Дотогава ще се пролее още много кръв, Уилям. Синовете на Харалд ще се сговорят против нас и…
— Ще се справим и с тях, Аларик. Защото съдбата е на наша страна. Когато съм бил заченат, майка ми е имала видение… Израствам в утробата й и се превръщам в могъщо дърво, чиито клони се протягат отвъд морето.
— Нека се надяваме тогава, че страната, която ще управлявате, няма да заприлича на гробище.
— Казвате това сякаш аз лично съм виновен за смъртта на Харалд. Той загина като войн на бойното поле. Но същото можеше да се случи и с мен, нали? А що се отнася до синовете му… когато ги пленим, лично ще се погрижа да останат живи. Разбира се, ако се предадат и ми дадат клетва за вярност. В което не се съмнявам.