Не на себе си от скръб, той изрече като проклятие в лицето на Симон:
– Вижте какво са направили с моя син! Заклали са го като животно! Ще ги убия, всички ще ги убия!
– Кого? – тихо попита Симон.
Но коларят отново се беше извърнал към детето си и ридаеше безутешно.
– Той говори за аугсбургските колари – промърмори един мъж до него.
Симон разпозна един от гилдията на коларите.
– Напоследък непрекъснато си имаме разправии с тях заради това, че трябва да ни оставят товарите си – продължи мъжът. – Те казват, че ние отклоняваме част от стоката. Йозеф се спречка с тях горе в "Звездата".
Симон кимна. Самият той трябваше да превързва кървящи носове след сбиването в странноприемницата. Заваляха глоби. От това обаче омразата между коларите от Аугсбург и Шонгау само бе нараснала. Според един стар указ на херцога жителите на Аугсбург имаха право да прекарват стоките си от Венеция или Флоренция само до Шонгау. След това за тях отговаряха жителите на Шонгау. Този транспортен монопол отдавна беше трън в очите на аугсбургци.
Симон внимателно отмести настрани ридаещия баща. Няколко приятели от гилдията на коларите веднага го поеха. След това се наведе над момчето.
Досега никой не си беше направил труда да махне мократа му риза. Симон я разкъса. На гърдите не бе останало здраво място. Някой бе нанасял удар след удар като луд. На тила се виждаше прясна голяма рана, от която капеше алена кръв. Симон предположи, че момчето е попаднало между дървените трупи във водата. Лицето му беше цялото в синини, но може би и те бяха следствие от сблъсъка с трупите. Във водата дървените гиганти придобиваха смъртоносна сила и можеха да премажат човек като зрял плод.
Симон допря ухо до гърдите на момчето. След това взе малко огледало и го задържа пред кървящия счупен нос. Не излизаше въздух. Очите на момчето бяха широко отворени. Петер Гример беше мъртъв.
Симон се обърна към стоящите наоколо, които мълчаливо наблюдаваха действията му.
– Мокра кърпа – помоли той.
Една жена му подаде парче ленен плат. Симон го потопи в реката и избърса с него гърдите на момчето. Когато изми кръвта, преброи седем пробождания, всичките около сърцето. Въпреки смъртоносните рани, момчето не беше умряло бързо. Кожарят Габриел беше разказал на Симон на път за пристана, че допреди малко то бе мълвяло нещо.
Симон обърна момчето. С рязко дръпване разкъса ризата на гърба. Тълпата ахна.
Под лопатките имаше морав белег с размерите на длан, какъвто Симон не бе виждал досега. Беше с форма на кръг с кръст в долния край – 
Няколко секунди на пристана цареше пълна тишина. После се разнесоха първите крясъци:
– Вещици! Това е дело на вещици!
Някой изрева:
– Вещиците се върнаха в Шонгау! Ще вземат децата ни!
Симон прокара пръст по белега. Не можеше да се изтрие.
Напомняше му на нещо, но не можеше да каже на какво. С този тъмен цвят приличаше на клеймо на дявола.
Йозеф Гример, удържан досега от неколцина приятели, залитна към тялото на сина си. Взря се в белега, сякаш не можеше да повярва на очите си. След това изкрещя:
– Това е от Щехлин! Акушерката, тази вещица, го е нарисувала! Тя го е убила!
Симон си спомни, че напоследък често бе виждал момчето при акушерката. Марта Щехлин живееше непосредствено до семейство Гример горе, до Пастирската врата. Откакто Агнес Гример беше умряла при раждане, момчето често бе търсило утеха при нея. Баща му никога не прости на Щехлин, че не беше успяла да спре кръвоизлива. Той я винеше за смъртта на жена си.
– Успокойте се! Това изобщо не значи, че...
Лекарят не успя да надвика разярената тълпа. Със светкавична бързина името Щехлин премина през пристана. Първите вече тичаха през моста нагоре към града.
– Щехлин, Щехлин е била! Тичайте при разсилния! Той трябва да я отведе!
Не след дълго пристанът опустя. Останаха само Симон и мъртвото момче. Дори Йозеф Гример, обезумял от омраза, се беше втурнал заедно с другите обратно към дома си. Чуваше се само плискането на водата.
Симон въздъхна. После зави тялото в мръсното ленено платно, което жените бяха изпуснали в бързината, и го повдигна на раменете си. Приведен под тежестта на товара си, той се упъти към моста на Лех. Знаеше, че сега само един човек може да му помогне.
2.
Вторник, 24 април 1659 г.
9.00 ч. сутринта
Марта Щехлин стоеше в стаята си и топеше изцапаните си с кръв пръсти в купа с топла вода. Косите ѝ бяха залепнали, под очите ѝ се бяха появили дълбоки сенки, не беше спала от почти тридесет часа. Раждането у семейство Клингенщайнер беше едно от най-тежките през тази година. Бебето не се беше обърнало. Марта намаза ръката си с гъша мас и я вкара дълбоко в тялото на родилката, за да го обърне, но то все ѝ се изплъзваше.