Всичко вътре буквално беше с главата надолу. Чайниците, раклите, хубавите калаени чаши и чинии, които Магдалена познаваше от предишните си посещения, бяха изчезнали. Някой бе разбил кафеза за кокошките и бе отнесъл птиците. Дори домашният олтар с разпятието и статуетката на Дева Мария бяха опразнили. Всичко, което бе останало от вещите на Марта Щехлин, бяха една счупена маса и безброй парчета глина на пода. На някои от тях имаше алхимични знаци. Магдалена си спомни, че някога ги бе виждала по глинените гърненца, които акушерката бе наредила в една ниша до печката.
Дъщерята на палача застана в средата на стаята и се опита, въпреки хаоса наоколо, да си представи как само преди седмица децата си бяха играли тук с акушерката. Щехлин сигурно им бе разправяла страховити истории, а може би и за своето тайно знание. Показвала им бе билки и прахчета. Софи очевидно се интересуваше от такива неща.
Магдалена мина по коридора и излезе навън в градината. Макар че акушерката бе затворена едва от няколко дни, тя имаше чувството, че градината вече пустееше. Крадци бяха обрали първите крехки пролетни зеленчуци от лехите и бяха стъпкали великолепната някога билкова градина. Магдалена поклати глава. Толкова много омраза и алчност, толкова много насилие!
Внезапно дъхът ѝ спря. Тя се върна в стаята, за да провери нещо. Веднага ѝ се наби в очи.
Едва не се разсмя, че не ѝ бе направило впечатление по-рано. Тя се наведе, взе го в ръка и излезе. На улицата не можа да се сдържи и се засмя с глас, при което неколцина граждани погледнаха към нея уплашено.
Всички отдавна подозираха, че дъщерята на палача и акушерката са съучастници. И ето че най-сетне можеха да се уверят с очите си в това!
Магдалена не обръщаше внимание на погледите. Продължи да се усмихва и изненадващо и за самата себе си реши да се прибере не през Речната, а през Пастирската врата. Знаеше една тясна пътека, която минаваше покрай градската стена и водеше към Лех. Априлското слънце грееше приятно в лицето ѝ, когато премина през градската врата. Поздрави пазача и навлезе в гората.
Всичко бе така просто. Защо не се бяха сетили по-рано за това? През цялото време е било пред очите им, а не са го видели. Магдалена си представяше как ще поднесе вестта на баща си. Юмрукът ѝ се сви здраво около предмета в ръката ѝ. Още днес акушерката можеше да бъде свободна. Е, може би не свободна, но поне щяха да прекратят изтезанията. Щяха да започнат ново разследване. Магдалена беше сигурна, че сега всичко щеше да се промени към добро...
Тоягата я удари точно в тила и я повали на земята.
Направи опит да се надигне, когато нечия ръка я сграбчи за врата и я натисна отново в калта. Лицето ѝ се оказа в локва. Когато се опита да си поеме въздух, в устата си усети вкус на тиня и вода. Замята се като риба на сухо, но нападателят продължи да натиска главата ѝ надолу. Когато ѝ причерня пред очите, ръката я изтегли нагоре. Тя чу глас в дясното си ухо:
– Да видим сега какво ще правим с теб, щерко на палача. В Магдебург веднъж отрязах гърдите на една девойка и я принудих да яде от тях. Харесва ли ти? Но първо трябва да се добера до баща ти, а ти ще ми помогнеш за това, скъпа.
Втори удар взриви главата ѝ. Тя не усети как Дявола я издърпа от водата и я завлече в храстите до реката.
Находката падна от ръката ѝ на дъното на локвата и бавно се покри с тиня.
Якоб Куизъл се бореше за живота на акушерката, която часове преди това бе измъчвал. Почисти раната на главата ѝ и направи превръзка с отвара от дъбова кора. Намаза отеклите ѝ пръсти с дебел слой жълт мехлем. Опита се да влее в устата ѝ настойка от малко шишенце. Но Марта Щехлин не можеше да преглъща. Червеникавокафявият сок се стичаше по устните ѝ и капеше на пода.
– Какво е това? – попита Симон и посочи шишенцето.
– Отвара от жълт кантарион, беладона и някои други растения, които не познаваш. Ще я успокои, нищо повече. Трябвало е да почистят раната на главата веднага. По дяволите, вече е възпалена. Баща ти е един проклет шарлатанин.
Симон преглътна, но не успя да му възрази.
– Откъде знаете всичко това? Имам предвид, че никога не сте се обучавали.
Палачът се разсмя гръмко, като продължаваше да оглежда многобройните хематоми по краката на акушерката.
– Да се обучавам, ха! Вие, нещастни доктори, си мислите, че се доближавате до истината във вашите прехвалени университети. Там обаче няма нищо. Само умни книги от умни мъже, които са преписвали от други умни мъже. Но истинският живот, истинските болни, са тук, навън. Чети в тях, не в книгите. Това ще ти донесе повече, отколкото цялата университетска библиотека на Инголщат.