– Но вие също имате книги вкъщи – подхвърли Симон.
– Да, но какви книги! Книги, които сте забранили или подценявате, защото са в противоречие със закостенелите ви познания! Скултетус, Паре, старият Диоскорид – това са истински учени! Но не, вие пускате кръв, гледате урината и продължавате да вярвате на вашите телесни течности. Кръв, флегма и жлъчка. Това е всичко, от което според вас се състои човешкото тяло. Ако можех само да положа медицински изпит в някой от вашите университети...
Той спря и поклати глава.
– Но защо се възмущавам? От мен очакват да свестя акушерката и после да я убия. Нищо повече.
Якоб Куизъл най-сетне приключи с прегледа. След това наряза на ивици няколко парчета лен, напои ги в жълтия мехлем и ги уви около краката, които приличаха на два огромни чудовищни хематома. Той не преставаше да клати глава.
– Надявам се, че не съм я осакатил фатално. Най-опасна е раната на главата. В следващите часове ще си проличи дали треската ще премине, или ще се усили. Ако се усили, боя се, че това може да е последната нощ на Марта на земята. – Той се надигна. – Така или иначе трябва да уведомим Лехнер, че днес няма да има разпит. Това ни дава малко време.
Якоб Куизъл се наведе още веднъж над акушерката и подложи под главата ѝ чиста слама. После се упъти към изхода, но Симон продължаваше да стои нерешително до Щехлин, затова палачът го повика с нетърпелив жест.
– За съжаление, не можем да направим нищо повече. Иди да кажеш някоя молитва в църквата или да се помолиш с броеницата. Аз ще се прибера у дома, ще седна в градината, ще запаля лулата и ще помисля. Може би това ще помогне повече на Щехлин.
Той напусна тъмницата, без да се обръща назад.
Когато Симон се прибра вкъщи, завари баща си във всекидневната с чаша вино. Изглеждаше много доволен. Той дори се насили да се усмихне, когато влезе синът му. Симон разбра, че е леко пиян.
– Добре, че си тук. Ще ми трябва помощ. Малката Мария на Денглер има обрив, а Сеп Бихлер...
– Ти не си могъл да ѝ помогнеш – прекъсна го рязко Симон.
Бонифаций Фронвизер го изгледа неразбиращо.
– За какво говориш?
– Не си могъл да ѝ помогнеш. Объркал си всичко и като не си знаел какво повече да правиш, си изпратил да повикат палача.
Очите на стария лекар се присвиха и заприличаха на цепнатини.
– Аз не съм пращал за него, за бога! – изсъска той. – Лехнер пожела така. Ако зависеше от мен, досега отдавна да са обуздали този шарлатанин. Не може съмнителни знахари като него да опетняват нашия занаят. Лекар без образование! Смешно е!
– Знахар, шарлатанин? – Симон едва се овладя да не повиши глас. – Този мъж притежава повече знания от всички инголщатски учени доктори, взети заедно. Ако Щехлин оживеее, ще се дължи единствено на него, а не на това, че си ѝ пуснал кръв или си мирисал урината ѝ.
Бонифаций Фронвизер сви рамене и отпи от виното си.
– Лехнер така или иначе не ми позволи да направя каквото бях решил. Вярва на този шарлатанин, кой би помислил... – После на лицето му се появи усмивка. Всъщност искаше да се помирят. – Но все пак си получих парите. Повярвай ми, ако сега акушерката завърши земния си път, ще е най-добре за нея. И без това ще трябва да умре. Така поне ще си спести нови мъчения и кладата.
Симон вдигна ръка като за удар. Въздържа се с усилия.
– Ти, проклет...
Не можа да продължи, защото от вратата долетя силно тропане. Отвън стоеше Ана-Мария Куизъл. Тя дишаше тежко и изглеждаше бледа, сякаш бе тичала по целия път от Речната врата дотук.
– Якоб... Якоб... – запъна се тя. – Има нужда от теб. Ела веднага. Върнах се с децата от реката, а той стоеше там като камък на пейката. Никога не съм го виждала такъв. О, боже, надявам се, че не е нещо лошо.
– Какво се е случило? – извика Симон.
На излизане посегна за шапката и наметалото си.
– Не иска да ми каже, но става нещо с Магдалена.
Симон се затича. Той не видя как баща му заклати глава и затвори старателно вратата. Бонифаций Фронвизер седна и продължи да пие виното си. За три кройцера не можеше да получи най-доброто, но поне помагаше да забрави.
Потънал в мисли, Якоб Куизъл неусетно мина през Кожарския квартал край реката. До къщата му в края на улицата оставаха само още няколкостотин метра. Малко преди това той бе съобщил на Лехнер новината, че акушерката не е в състояние да бъде разпитвана. Секретарят го изгледа безизразно и кимна. Той не обвиняваше Якоб Куизъл. Изглежда, че го бе очаквал.