Накрая той все пак хвърли един последен поглед на палача.
– Знаеш какво ще последва, нали, Куизъл?
– Не Ви разбирам, Ваша милост.
– Когато дойде наместникът на курфюрста, ще имаш много работа. Подготви се!
– Ваша милост, мисля, че вече сме много близо до решението...
Но съдебният секретар вече се бе обърнал. Изглежда, не се интересуваше повече от събеседника си.
Якоб Куизъл сви покрай последните къпинови храсти и се загледа в просторната градина, която се простираше от улицата до езерото. Върбата долу край брега беше обсипана с цвят. Жълтите цветове на ерантиса и маргаритките грееха из влажната морава. Лехите с билките бяха прясно прекопани, пара се вдигаше на слънцето. За първи път този ден на устните на палача се появи усмивка.
Внезапно лицето му се вкамени.
На пейката пред дома му седеше един мъж. Беше подложил лицето си на слънчевите лъчи и очите му бяха затворени. Когато чу стъпките на Якоб Куизъл, той примигна, сякаш го бяха събудили от хубав сън. Носеше шапката си с пера от петел и кървавочервен жакет. Ръката, с която закриваше очи от слънцето проблясваше в бяло.
Дявола погледна Якоб Куизъл и се усмихна.
– Ах, палачо! Имаш прекрасна градина! Предполагам, че жена ти се грижи за нея или малката Магдалена, нали?
Якоб Куизъл се спря до градинската порта. Мимоходом взе един камък от зида и го залюля скришом в ръка. Едно точно мятане...
– Ах, да, малката Магдалена – продължи Дявола. – Дяволско изчадие, но много хубава, като майка си. Дали ще се възбуди, ако ѝ прошепна мръсни думи в ухото? Ще трябва да пробвам.
Якоб Куизъл стисна камъка в ръката си така силно, че ръбчетата му се впиха в плътта му.
– Какво искаш? – прошепна той.
Дявола стана и отиде до прозреца, на чийто перваз имаше стомничка с вода. Той я вдигна бавно към устата си и започна да пие на едри глътки. Капчици се стекоха по подрязаната му брада и паднаха на земята. Едва когато почти бе изпразнил стомната, той я остави и изтри с ръка устата си.
– Какво искам? Въпросът е по-скоро какво искаш ти. Искаш ли да видиш дъщеря си отново жива и невредима? Или да ти я върна на две половини, разсечена като парче говеждо месо? Но само след като отрежа бъбривия ѝ език?
Якоб Куизъл замахна с ръка, камъкът полетя право към челото на Дявола. С едва доловимо движение той се дръпна встрани и камъкът се удари във вратата.
За миг Дявола изглеждаше уплашен. После се усмихна.
– Бърз си, палачо, това ми харесва. И можеш да убиваш добре като мен.
Внезапно лицето му се разкриви в ужасна гримаса. За миг Якоб Куизъл си помисли, че мъжът пред него е на път да загуби разсъдъка си. Но малко след това Дявола се овладя. Лицето му отново стана безизразно.
Куизъл се взря внимателно в него. Той... познаваше този човек. Но не можеше да си спомни откъде. Напрегнато се опитваше да възкреси в паметта си това лице. Къде може да го е видял? Във войската? На бойното поле?
Звукът от строшената глинена стомна го откъсна от мислите му. Дявола я беше хвърлил небрежно зад гърба си.
– Стига приказки – процеди той. – Ето предложението ми. Ти ще ми покажеш къде е съкровището, а аз ще ти върна дъщерята. Ако не... – Той бавно прокара ръка по гърлото си.
Якоб Куизъл поклати глава.
– Не знам къде е съкровището.
– Тогава го намери! – изсъска Дявола. – Толкова си умен. Може да ти хрумне нещо. Прекопахме целия имот и не намерихме нищо. Но съкровището трябва да е там!
Устата на Якоб Куизъл бе пресъхнала. Той се опитваше да запази спокойствие. Трябваше да спре Дявола. Ако можеше само да се доближи до него...
– Дори не си го помисляй, палачо! – прошепна Дявола. – Моите приятели пазят малката ти дъщеричка. Ако не се върна до половин час, ще ѝ причинят точно това, което съм им казал. Те са двама и ще им достави голямо удоволствие.
Якоб Куизъл вдигна успокоително ръце.
– Ами стражата? – попита той, за да печели време. Гласът му излизаше с хриптене. – Охраняват строежа ден и нощ.
– Това е твой проблем. – Дявола се обърна да си върви. Утре по това време ще бъда тук. Или ще донесеш съкровището, или...
Той сви едва ли не с извинение рамене и се отправи към езерото.
– А поръчителят ви? – извика след него палачът. – Кой се крие зад всичко това?
Дявола се обърна за последен път.
– Наистина ли искаш да знаеш? Във вашия град бездруго има достатъчно неприятности. Не мислиш ли? Може би ще ти кажа, когато ми донесеш съкровището. Може би тогава мъжът ще бъде мъртъв.
Той прекоси зелената морава, прескочи оградата и скоро изчезна в гъстата гора до реката.