– Брауншвайгер, ти си болен. – Кристоф Холцапфел поклати отвратен глава. – Всичко, което ние искаме, е малко удоволствие с момичето. Достатъчна ми е мръсотията, която остави в Ландсберг. – Той се извърна. – Е, какво пък. Налудувай се и давай да изчезваме оттук!
Магдалена се присви. Тя очакваше следващия удар.
– Още не – промърмори Дявола. – Първо ще вземем съкровището.
– По дяволите, Брауншвайгер! – заговори Ханс Хоенлайтнер, държейки кървящия си нос. – Няма съкровище! Набий си го в болната глава!
Ъгълчетата на устата на Дявола отново затрепериха. Главата му описа широк кръг, сякаш се опитваше да преодолее някакво вътрешно напрежение.
– Никога повече не ме наричай... болен, Хоенлайтнер! Никога повече... – Погледът му сновеше от единия войник към другия.
– А сега ще ви кажа нещо. Ще останем тук само още една нощ. Ще отидете с момичето на сигурно място, а аз ще взема съкровището до утре сутринта. Ще имате толкова много дукати, колкото и насън не сте виждали. И после заедно ще се заемем с момичето.
– Още една нощ? – попита Ханс Хоенлайтнер.
Дявола кимна.
– И как ще намериш това съкровище?
– Остави тази грижа на мен. Вие само пазете момичето.
Наемникът Кристоф Холцапфел отново пристъпи по-близо.
– Къде да се скрием? Утре тук ще гъмжи от войници.
Дявола се усмихна.
– Знам едно сигурно място. Там няма да ви намерят. Освен това има и хубава гледка.
Каза им къде е мястото и тръгна към града. Магдалена прехапа устните си и от очите ѝ бликнаха сълзи. В следващия миг тя се овладя и извърна глава, за да скрие лицето си от наемниците. Не биваше да я виждат да плаче.
Двамата мъже стояха на края на строителната площадка и наблюдаваха работата на майсторите. Някои от зидарите и дърводелците им махнаха. Може би малко се чудеха какво правят тук мъжете, но нищо не подозираха. Двамата там в края бяха уважавани граждани. Може би просто искаха да добият представа как вървят строителните работи.
От неотдавнашния погром не бе останала и следа. Стените на приюта за прокажени бяха иззидани отново, нова подпорна конструкция за покрива се издигаше върху стените на параклиса. Двама стражи седяха до кладенеца в средата на площадката и си запълваха времето с игра на зарове. Секретарят бе наредил имотът да бъде пазен двадесет и четири часа в денонощието. И както обикновено, нарежданията му се изпълняваха точно. За стражите бяха направили дъсчен навес, под който можеха да се оттеглят при дъжд. Фенери висяха, окачени на куки от външната стена на навеса. До тях бяха подпрени две алебарди.
– Наистина ли претърсихте навсякъде? – попита по-старият мъж.
Младият кимна.
– Всичко, при това няколко пъти. Наистина не знам къде още да търсим. Но трябва да е някъде тук!
Другият мъж сви рамене.
– Може би старият скъперник е излъгал. Може би е измислил всичко на смъртния си одър. Може би е бълнувал от треската, а ние му повярвахме...
Той простена и се хвана отстрани. За кратко се преви, после болката сякаш го отпусна. Старецът се обърна да си върви.
– Така или иначе работата приключи.
– Приключи? – Младият мъж изтича след него, хвана го за рамото и го обърна към себе си. – Какво значи приключи? Можем да продължим да търсим. Не съм се разплатил още изцяло с наемниците. За няколко гулдена допълнително ще изравнят всичко със земята и ще го разровят като глигани. Съкровището е тук някъде! Усещам го!
– По дяволите! Приключи! – Старецът отблъсна ръката на младия от рамото си почти отвратен. – Имотът се пази. Освен това вдигна достатъчно пушилка. Лехнер знае за твоите наемници. А палачът и този Фронвизер са по петите ти. Те душат навсякъде. Дори при свещеника са били! Рискуваме твърде много. Трябва да сложим край на тази работа веднъж завинаги!
– Но... – младият отново понечи да го задържи.
Старият поклати недоволно глава и отново се хвана отстрани. Простена високо.
– Имам достатъчно други неща на главата си. Заради твоите наемници утре графът пристига с хората си в града. И най-вероятно ще се стигне до голям процес. Отново ще горят клади. Шонгау съвсем ще пропадне. И всичко заради теб. Проклет глупак! Срам ме е. За теб и за рода ни. А сега ме пусни. Искам да си ходя.
Възрастният мъж закрачи с тежки стъпки и остави младия сам на строителната площадка. Пръски кал покриваха лъскавите му кожени ботуши. Той почувства как в него се надига гняв. Нямаше да се предаде! Тепърва щеше да им покаже кой е.
Някои от строителите му махнаха и той отвърна на поздрава. Майсторите не можеха да видят лицето му, което изглеждаше вкаменено от омраза.