Выбрать главу

14.

Понеделник, 30 април 1659 г.

2.00 ч. следобед

Симон тичаше с Ана-Мария Куизъл надолу по "Хененгасе" към Речната врата и оттам покрай Лех към Кожарския квартал. При мисълта, че може да се е случило нещо с Магдалена, той се понесе напред със скорост, на каквато не мислеше, че е способен. Скоро вече бе оставил жената на палача зад себе си. Сърцето му препускаше, в устата му се появи метален вкус. Въпреки това той не спря, докато не стигна къщата на палача. Домът си бе на мястото, облян от светлината на обедното слънце. Няколко чинки чуруликаха сред ябълковите дръвчета в градината. В далечината се чуваха виковете на салджиите, но къщата бе потънала в тишина. Пейката отпред бе празна, вратата към стаята зееше широко отворена. Под едно от ябълковите дръвчета висеше празна люлка, която се полюшваше от вятъра.

– Боже, децата! – Ана-Мария Куизъл вече бе настигнала Симон. – Не и децата...

Без да довърши, тя влетя покрай него в къщата. Той изтича след нея. В стаята завариха две невинни петгодишни ангелчета, които седяха сред езеро от мляко. До тях лежеше счупена стомна, а те тъкмо вадеха с пръстите си мед от една глинена купа. И двете близначета бяха посипани от главата до петите с бял прах. Едва сега Симон видя, че кутията с брашното бе обърната.

– Георг и Барбара, какво...

Ана-Мария Куизъл беше готова да започне гневна тирада, но облекчението, че близнаците са живи и невредими, бе твърде силно. Тя се засмя с глас, после отново доби сериозен вид.

– Бързо горе в леглата! В следващия час не искам да виждам никого от вас тук. Вижте какво сте направили!

Изпълнени с чувство за вина, близнаците тръгнаха нагоре. Докато бършеше млякото и метеше парчетата и брашното, Ана-Мария разказа още веднъж на Симон какво се беше случило.

– Върнах се вкъщи и го заварих да седи като вкаменен на пейката. Когато го попитах какво се е случило, каза само, че Магдалена я няма. Дявола я бил отвел. Дявола, боже, опази! ...

Тя захвърли парчетата в един ъгъл и затисна с ръка устата си. Сълзи рукнаха от очите ѝ. Трябваше да седне.

– Симон, кажи ми какво означава всичко това!

Лекарят я гледа дълго време, без да отговори. Мислите препускаха из главата му. Той искаше да скочи и да действа, но не знаеше какво да направи. Къде беше Магдалена? И къде беше палачът? Беше ли я последвал? Знаеше ли къде Дявола е отмъкнал дъщеря му? И какво смяташе да прави мъжът с момичето?

– Аз... аз не мога да ти кажа точно – измърмори той накрая.

– Но мисля, че мъжът, на чиято съвест лежат децата, е отвлякъл Магдалена.

– Господи! ... – Ана-Мария Куизъл закри лице с ръцете си. – Но защо? Защо? Какво иска той от моето малко момиче?

– Мисля, че смята да изнудва мъжа ти. Той иска да престанем да го преследваме, да го оставим на мира.

Жената на палача го загледа, изпълнена с надежда.

– И ако направите това, което каже, ще пусне ли Магдалена?

Симон с радост би кимнал, би я утешил, би ѝ казал, че дъщеря ѝ скоро ще си дойде. Но не можеше. Вместо това той стана и тръгна към вратата.

– Не мисля. Този мъж е болен и зъл. Ще я убие, ако не го открием преди това.

Той забърза през градината обратно към града. Чу зад себе си плача на близнаците. Бяха се скрили на стълбите и тайно бяха подслушвали. Макар че не разбираха всичко, чувстваха, че се е случило нещо много лошо.

Симон прекоси Кожарския квартал и тръгна край реката. Трябваше да сложи в ред мислите си. Бавното течение на Лех му помагаше. Имаше две възможности: да намери скривалището, в което Дявола държеше Магдалена, или да открие кой е наел Дявола. Ако стигнеше до поръчителя, може би щеше да успее да си върне отвлечената Магдалена. В случай че бе още жива...

Студени тръпки преминаха по гърба на Симон. Представата, че любимото му момиче може би се носи с прерязано гърло по водата, парализира съзнанието му. Не биваше да допуска такива мисли. А и това би било безсмислено. Магдалена беше залогът на Дявола и той не би го пожертвал току така. Симон нямаше представа къде Дявола би могъл да скрие Магдалена. Но затова пък знаеше къде вероятно се крият децата, които можеха да назоват поръчителя. Някъде на строителната площадка. Но къде по-точно?

Къде, по дяволите?

Симон реши да навести още веднъж Якоб Шрефогъл. Все пак имотът някога бе принадлежал на баща му. Може би той знаеше за някакво убежище, което те двамата – палачът и лекарят – не бяха съумели да открият.

След около половин час той отново бе на пазарния площад. Сергиите почти се бяха опразнили. В ранния следобед гражданите бяха приключили с покупките. Продавачките прибираха останалите зеленчуци и плодове в кошници и се грижеха за хленчещите си деца, които през целия ден бяха стояли прави край тях. На земята, между конски и волски фъшкии, лежаха увехнали листа от салата и гнило зеле. Хората вече бързаха към къщи. Утре беше първи май и за мнозина празникът щеше да започне още днес. Както повечето баварски села и градове, утре шонгауци щяха да празнуват началото на лятото. Тази нощ принадлежеше на влюбените. Симон затвори очи. Той имаше намерение да прекара празника с Магдалена. Усети буца в гърлото си. Колкото повече мислеше, толкова по-силен страх го обземаше.