Мария-Хосефа Клингенщайнер бе на четиридесет години и бе преживяла дванадесет раждания. Само девет от децата се бяха родили живи; пет от тях не бяха преживели първата си пролет. На Мария-Хосефа ѝ бяха останали четири дъщери, съпругът ѝ обаче още се надяваше на наследник. Акушерката бе разбрала, че този път е момче. И още беше живо. Но с всеки изминал час вероятността да оцелеят и детето, и майката, ставаше все по-малка.
Мария-Хосефа крещеше, беснееше и плачеше. Проклинаше съпруга си, който след всяко раждане ѝ се нахвърляше като разгонен бик, проклинаше детето си и самия бог. На развиделяване акушерката беше сигурна, че момчето е мъртво. За тези случаи тя носеше със себе си един ръжен, с който при нужда издърпваше детето като къс месо от тялото, понякога дори парче по парче. Другите жени в горещата и задушна стая – лели, племенници, братовчедки – вече бяха пратили да извикат свещеника. Светената вода за кръщаване стоеше на камината. Но точно тогава с един последен вик на госпожа Клингенщайнер акушерката улови момчето за крака. Като новородено жребче то излезе на светло. Беше живо.
Беше силно дете. И вероятно щеше да е убиецът на майка си, каза си Марта Щехлин, щом погледна бледото, задъхващо се тяло на Мария-Хосефа, и отряза с ножицата пъпната връв. Жената на ковача беше изгубила много кръв, сламата на пода беше червена и лепкава. Очите ѝ бяха затворени като на мъртвец. Сега обаче поне съпругът ѝ имаше наследник.
Раждането беше продължило цялата нощ. На сутринта Марта Щехлин свари отвара от вино, чесън и копър за подсилване и изми майката. След това се прибра вкъщи. Сега стоеше на масата в стаята си и се опитваше да изтрие умората от очите си. По обед, както обикновено, щяха да дойдат децата. Самата тя не можеше да има собствени деца, макар че бе помогнала на толкова много да се появят на бял свят. Затова акушерката се радваше, че Софи, малкият Петер и другите я навестяват. Макар понякога да се чудеше какво намират децата в една четиридесетгодишна акушерка с нейните мехлеми, странни съдини и прахчета.
Марта Щехлин чу как къркори стомахът ѝ и си спомни, че от два дни не беше слагала нищо в уста. Хапна няколко лъжици рядка овесена каша от котлето над огнището и реши, че първо трябва да разтреби обстойно. Нещо се беше загубило. Нещо, което в никакъв случай не биваше да попада в неподходящи ръце. А може би тя просто го беше преместила...
От площада долетяха викове. Отначало се чуваха слабо. Ропот – тих и заплашителен като гневно жужене на рояк оси.
Марта погледна над купата. Нещо се беше случило там навън, но тя беше твърде уморена, за да отиде до прозореца и да провери.
След това виковете наближиха, чуваше се тропот на хора, които тичаха по павирания площад, покрай странноприемницата и в тясната улица към Пастирската врата. Сега Марта Щехлин различи едно име сред гласовете. Беше нейното име.
– Щехлин, вещице! Ще гориш, ще гориш! Излизай, Щехлин!
Акушерката се показа на прозореца на приземния етаж, опитвайки се да различи нещо. Тогава по челото я удари камък, голям колкото юмрук. Пред очите ѝ причерня, тя падна на пода. Когато се свести, видя през червена пелена, че се опитват да нахълтат в дома ѝ. Вече в пълно съзнание тя скочи и се хвърли към вратата. Нечии крака се опитваха да се мушнат в процепа. След това вратата се затвори. Отвън се разнесоха яростни викове.
Марта потърси ключа в роклята си. Къде би могъл да се дене? Отново някой натисна вратата. Там на масата, между ябълките, нещо проблесна! Докато затискаше вратата със силното си тяло, заслепена от кръвта и потта, акушерката търсеше опипом ключа на масата. Най-после го взе и го превъртя в ключалката.
Натискът отвън внезапно спря. Но само след секунди се разнесоха мощни удари. Очевидно мъжете удряха по вратата с тежка греда. Скоро тънкото дърво не издържа и се разцепи, една космата ръка се провря в отвора и посегна към нея.
– Щехлин, вещице, излез, иначе ще подпалим къщата!
През разбитата врата акушерката видя мъжете отвън. Бяха салджии и колари, мнозина от тях познаваше по име. Повечето бяха бащи на децата, дошли на този свят с нейна помощ. Сега очите на тези мъже блестяха като на животни; те налитаха яростно към вратата и блъскаха по стените. Марта Щехлин се озърна наоколо като преследван дивеч.
Капакът на прозореца се строши и се появи масивната глава на Якоб Гример, нейния съсед. Марта знаеше, че той никога не ѝ прости за смъртта на жена си. Това ли беше причината? Ръката на Гример размаха парче от прозореца с пироните по него.