– Градския архив? – попита Симон.
– За всеки договор, за всяка покупка, както и за всяко дарение в градския архив има документ. Като съдебен секретар Иохан Лехнер внимава много всичко да е в ред. Когато баща ми завеща имота на църквата, имаше официална грамота за дарение. Доколкото си спомням, към тази грамота за дарение имаше приложен стар план на имота, който баща ми притежаваше.
Симон почувства как устата му пресъхна. Имаше чувството, че е много близо до решението.
– И къде е този градски архив?
Аристократът сви рамене.
– Къде може да е? В Баленхаус, естествено. В стаята до заседателната зала на Съвета. Там Лехнер съхранява всичко, което е важно за града. Попитайте го, навярно ще ви позволи да хвърлите един поглед.
Симон кимна и се обърна към вратата. Там той се обърна още веднъж.
– Много ми помогнахте, благодаря!
Якоб Шрефогъл се усмихна.
– Не е необходимо да ми благодарите. Върнете ми моята Клара, това е достатъчно. – Съветникът се изкачи по стълбата. – А сега ме извинете. Жена ми все още е болна. Ще погледна как е.
Внезапно той се спря, сякаш си бе спомнил нещо важно.
– Има още нещо.
Симон го погледна в очакване.
– Е – продължи Якоб Шрефогъл, – баща ми бе спестил много пари през живота си, много. Както знаете, малко преди смъртта му ние се скарахме. Мислех, че след спора той е завещал цялото си състояние на църкавата. Но говорих със свещеника...
– И? – попита Симон.
– Всичко, което има църквата, е този имот. Търсих навсякъде, но никъде не можах да намеря парите.
Симон почти не го чуваше. Той отново бе на улицата.
Лекарят крачеше бързо към Баленхаус. Той беше наясно, че съдебният секретар едва ли ще му позволи да се рови в градския архив. Сутринта на строежа той ясно бе дал на него и на палача да разберат как гледа на техните подозрения. Лехнер нямаше да предприеме абсолютно нищо. Той искаше спокойствие в града, а не лекар, който се рови в книжата му и може би щеше да попадне по следите на тайна, която да струва главата на един или друг аристократ. Но Симон знаеше, че е длъжен да види този договор. Въпросът беше само как...
Пред входа на Баленхаус скучаеха двама стражи с алебарди и гледаха последните продавачки, които разчистваха сергиите си. По това време на деня двамата пазачи бяха единствените, които още работеха. Симон знаеше, че в Баленхаус няма съветници. Заседанието на Съвета беше днес по обяд. Благородниците отдавна си бяха отишли вкъщи при семействата си, а съдебният секретар беше отсреща в замъка. Баленхаус беше празен. Единственото препятствие за Симон бяха двамата стражи.
С усмивка се приближи до тях. Познаваше единия, беше го лекувал преди време.
– Е, Георг, как е кашлицата? По-добре ли е, след като пиеш отварата от липов цвят?
Стражът поклати глава. За доказателство той се изкашля няколко пъти гръмко и дрезгаво.
– За съжаление, не, господине. Сега ме болят и гърдите. Не мога да си върша работата. Вече се молих три пъти с броеницата, но и това не помогна.
Симон го загледа угрижено. Изведнъж лицето му се проясни.
– Може би имам нещо, което ще ти помогне – прах от Западна Индия. – Той извади едно пакетче и погледна обезпокоено към небето. – Но то трябва да се пие, докато обедното слънце е над човека. Сега е почти късно.
Стражът Георг се закашля отново и посегна към пликчето.
– Ще го взема, господине, веднага. Колко ще струва?
Симон му подаде лекарството.
– За теб само три кройцера. Трябва да го разтвориш в спирт, иначе няма да подейства. Имаш ли брантвайн?
Георг започна да си блъска ума. Лекарят си мислеше вече, че ще трябва да му помага, когато лицето на стража все пак се озари.
– Мога да намеря. Оттатък в странноприемницата.
Симон кимна и взе парите.
– Добре го измисли, Георг. Тичай бързо натам. Няма да отнеме много време.
Георг хукна, докато вторият пазач стоеше нерешително на поста си. Симон погледна замислено мъжа.
– И ти ли имаш кашлица? – попита той. – Изглеждаш толкова блед. Болки в гърдите?
Пазачът сякаш се замисли за миг, после погледна другаря си, който тъкмо изчезваше в кръчмата. Накрая кимна.
– Тогава тичай след него, нека поръча повече брантвайн – каза Симон. – Прахът трябва да се разтвори в поне една чаша, по-добре в две.
Стражът се разкъсваше между чувството за дълг и възможността да обърне една-две чашки брантвайн, при това с медицински цели. Накрая последва приятеля си.
Симон се ухили. Вече бе усвоил някои неща от палача. За какво можеше да послужи едно такова пликче с хума! Лекарят изчака още един миг, докато и двамата стражи изчезнат от полезрението. Пазарният площад беше празен. Той бързо открехна голямата врата и се вмъкна вътре.