Блъсна го в носа миризмата на подправки и плесенясало платно. Тънки лъчи светлина проникваха през залостените прозорци, в халето вече бе сумрачно. Чували и денкове се трупаха един върху друг, сякаш безформени великани спяха до стените, по които пълзяха сенки. Един плъх притича изплашен иззад чувалите и изчезна в тъмното.
Симон се изкачи по широкото стълбище. Спря пред вратата на залата на Съвета и се ослуша, после влезе предпазливо. Залата бе празна. Столовете бяха оставени в безпорядък около голямата дъбова маса, където се виждаха полупразни гарафи и недопити чаши с вино. В ъгъла царствено се издигаше огромна кахлена печка със зелени изрисувани плочки. Симон протегна ръка към печката. Още излъчваше топлина. Сякаш съветниците бяха напуснали залата за кратка пауза и скоро щяха да се върнат.
Симон прекоси помещението, като се стараеше да стъпва така, че дъските да не скърцат. На източната стена висеше пожълтяла картина, която показваше съветниците на Шонгау, събрани около дъбова маса. Той се вгледа в платното. От пръв поглед си личеше, че бе рисувана отдавна. Мъжете на нея носеха надиплени яки, каквито са се носили преди няколко десетилетия. Черните строги палта бяха закопчани догоре. Лицата с грижливо подрязаните бради гледаха сериозно и безизразано. Въпреки това той сякаш разпозна единия от мъжете. Съветникът в средата с пронизващия поглед и загадъчната усмивка трябва да беше Фердинанд Шрефогъл. Симон си спомни, че старият Шрегфогъл някога е бил първи бургмистър на града. Благородникът държеше документ в ръце. Симон смяташе, че познава и мъжа до него. Само че откъде? Той се замисли, но не можа да си спомни, въпреки желанието си. Сигурен беше, че го е виждал някъде напоследък, само дето беше много по-стар, разбира се.
Внезапно чу гласове и смях долу на площада. Двамата стражи се придържаха към неговата рецепта. Той се ухили. Вероятно бяха превишили леко дозата.
Симон продължи да се промъква на пръсти през залата. Навеждаше се, когато минаваше покрай скрепените с олово прозорци, за да не го видят отвън. Най-после стигна до малката врата на архива. Натисна дръжката.
Тя беше заключена.
Симон изруга тихо и се прокле за глупостта си. Как можеше да е толкова наивен да смята, че ще намери вратата отворена? Разбира се, че съдебният секретар я беше заключил. Все пак тя водеше в неговата светая светих.
Симон се обърна да си върви, но внезапно размисли. Иохан Лехнер бе надежден мъж. Той трябваше да се погрижи поне четиримата бургмистри да имат достъп до архива в негово отсъствие. Дали всеки един от тези четирима бургмистри имаше ключ? Едва ли. Най-вероятно секретарят пазеше ключа тук. Но къде?
Погледът на Симон се плъзна по резбования таван от кедров бор с орнаменти във вид на свитъци, голямата дъбова маса, столовете, гарафите за вино. Нямаше шкаф, нито ракла. Единственият по-голям предмет беше кахлената печка – чудовище, широко две стъпки и стигащо почти до тавана. Симон се приближи до нея и започна да я изучава. Един ред плочки около средата на печката бяха украсени с изображения на сцени от селския живот. Селянин с плуг, друг селянин, който сее, прасета и крави, момиче с гъски... В средата на реда имаше плочка, която изглеждаше по-различно от другите. На нея бе нарисуван мъж с типична широкопола шапка и надиплена яка на съветник. Той седеше на едно нощно гърне, пълно с пергаментови свитъци. Симон почука по кахлената плочка.
Тя кънтеше на кухо.
Лекарят взе ножа си, вкара го в процепа и извади плочката. Тя се плъзна леко в ръката му. Зад нея се намираше малка ниша, в която нещо блестеше. Симон се усмихна. Доколкото знаеше, старият Шрефогъл бе направил тази печка още докато беше бургмистър. В гилдията на грънчарите той бе смятан за истински творец. Сега излизаше, че е имал и чувство за хумор. Член на Съвета, чиито изпражнения бяха пергаменти с укази и решения. Може би бащата на Йохан Лехнер, тогавашният съдебен секретар, се бе разпознал в рисунката?
Лекарят извади медния ключ, намести отново плочката с члена на Съвета и се върна до вратата, която го делеше от архива. Вратата скръцна леко и се отвори.
Помещението зад нея миришеше на прах и стари пергаменти. Само един малък прозорец с решетки гледаше към пазарния площад. Нямаше друга врата. През прозореца проникваше светлината на следобедното слънце, прашинки летяха във въздуха. Помещението беше почти празно. До отсрещната стена стояха малка дъбова маса без украса и неугледен стол. Цялото пространство от лявата страна бе заето от грамаден шкаф, който стигаше почти до тавана. Той съдържаше безброй чекмеджета, от които се подаваха документи. По рафтовете стояха дебели книги с кожена подвързия. На масата също лежаха няколко книги и изписани листи, до тях – полупразна мастилница, гъше перо и изгоряла свещ.