Имот на Фердинанд Шрефогъл, завещан в полза на църквата в Шонгау на 4 септември 1658 г. Размери: 200x300 стъпки, включително два хектара гора и един кладенец (пресъхнал).
Пресъхнал?
Симон зяпна думата най-долу, в края на листа.
Пресъхнал.
Лекарят се плесна по челото. После постави парчето пергамент под ризата си и изскочи с облекчение от задушното помещение. Затвори набързо малката врата и остави обратно ключа в нишата зад кахлената плочка. След няколко секунди вече бе при входа на Баленхаус. Двамата стражи бяха изчезнали. Може би бяха в странноприемницата, за да вземат нова доза лекарство. Без да го е грижа, че някой може да го види, Симон напусна Баленхаус и хукна през пазарния площад.
От един прозорец от другата страна на площада някой го наблюдаваше. Когато мъжът сметна, че е видял достатъчно, се върна обратно на писалището си. До чашата с вино и чинията с месен пай лежеше лист хартия с откъснат край. Ръцете на мъжа трепереха, когато вдигна чашата да отпие. Няколко капки вино паднаха върху документа и бавно попиха в хартията, оставяйки червени петна като от кръв.
Палачът лежеше върху легло от мъх, пушеше лулата си и примижаваше срещу последните лъчи на следобедното слънце. Отдалеч чуваше гласовете на пазачите на строежа. Работниците си бяха отишли вкъщи още по обяд заради утрешния празник. Сега двамата стражи безделничеха до стените на параклиса и хвърляха зарове. От време на време до Якоб Куизъл достигаше смях. Стражите бяха вършили и далеч по-тежка работа.
Отляво долетя още някакъв шум. Строшена вейка. Куизъл изгаси лулата си, скочи на крака и за секунди се скри в младата гора. Когато Симон се промъкна покрай него, той хвана китките му и с едно рязко движение го повали. С лек вик Симон падна на земята и потърси опипом ножа си. Лицето на палача се появи ухилено между клоните.
– Бау!
Симон пусна ножа.
– За бога, Куизъл, изплашихте ме! Къде бяхте през цялото време? Търсих ви навсякъде. Жена ви много се тревожи и освен това...
Палачът сложи пръсти на устните му и посочи към поляната. Между клоните се виждаха стражите, които все още седяха до стената и хвърляха зарове. Симон продължи с тих глас:
– Освен това сега знам къде е скривалището на децата. То е...
– Кладенецът – довърши палачът и кимна.
На Симон не му достигна въздух.
– Откъде знаете? Имам предвид...
Палачът го прекъсна с рязко движение на ръката.
– Спомяш ли си първия път, когато бяхме на строежа? – попита той. – Край пътя имаше каруца, натоварена с бурета вода. Тогава не си помислих нищо. Едва по-късно си зададох въпроса защо някой ще си прави труда да носи вода, когато има кладенец.
Той посочи каменния кладенец, който сякаш се разпадаше от старост. От ръба в единия му край бяха изпадали няколко камъка. Те лежаха до стената на кладенеца, струпани като малка естествена стълба. На прогнилия дървен прът нямаше нито верига, нито ведро. Симон преглътна. Бяха толкова глупави! Решението е било пред очите им през цялото време.
Той разказа набързо на палача за своя разговор с Якоб Шрефогъл и за това какво бе открил в архива в Баленхаус. Якоб Куизъл кимна.
– Фердинанд Шрефогъл трябва да е заровил някъде тук парите си малко преди да дойдат шведите – изръмжа той. – Може би ги е скрил в кладенеца. След това се е скарал със сина си и е завещал имота заедно със съкровището на църквата.
Симон го прекъсна.
– Сега си спомням какво ми каза свещеникът по време на изповедта – каза той. – Шрефогъл говорел на смъртния си одър, че имотът може да донесе още много добрини на църквата. Тогава си помислих, че той има предвид приюта. Сега ми е ясно, че е говорел за съкровището!
– Някой от дебелите търбуси в Съвета го е надушил – промърмори палачът. – Можи би старият Шрефогъл е казал нещо в пияно състояние или малко преди смъртта си. И този някой е вложил всичките си сили в това да саботира строежа на имота и да намери проклетото съкровище.
– Очевидно е бургмистърът Земер – каза Симон. – Той има ключ от архива и така е можел да си присвои плана. Възможно е сега да знае за пресъхналия кладенец.
– Възможно е – изръмжа Якоб Куизъл. – Толкова по-важно е да действаме бързо. Решението на загадката лежи там долу в кладенеца. Може би там ще намеря начин да си върна моята малка Магдалена.