За миг се възцари тишина. Чуваше се само чуруликането на птиците и случайния смях на пазачите. Симон осъзна, че покрай цялата суматоха от последния час бе забравил за Магдалена. Той се засрами от себе си.
– Мислите ли, че... – започна той и усети как гласът му пресекна.
Палачът поклати глава.
– Дявола я е отвлякъл, но не я е убил. Тя му е нужна като заложница, за да му покажа скривалището на децата. Освен това това не е в стила му. Той иска първо да се позабавлява, преди да убие. Обича да си играе.
– Говорите така, сякаш го познавате – каза Симон.
Якоб Куизъл кимна.
– Мисля, че го познавам. Може би вече съм го срещал.
Симон скочи.
– Къде? Тук, в околността? Знаете ли кой е той? Ако е така, защо не кажете на Съвета, за да затворят негодника?
Якоб Куизъл отхвърли въпросите на Симон с едно движение, сякаш прогони досадна муха.
– Ти глупак ли си, или какво? Разбира се, че не съм го виждал тук. Беше отдавна... може и да се лъжа.
– Тогава говорете! Може би това ще ни помогне!
Палачът поклати изненадващо глава.
– Това няма да доведе до нищо. – Той седна в мъха и дръпна от студената си лула. – Нека си починем още малко, докато се здрачи. Ще бъде дълга нощ.
След тези думи палачът затвори очи. Изглежда, заспа веднага. Симон го наблюдаваше почти със завист. Как успяваше да запази спокойствието си? Той самият не можеше да мисли за сън. С разтуптяно сърце Симон зачака нощта.
Софи облегна глава на мокрия камък и се опита да диша спокойно и равномерно. Тя знаеше, че не могат да останат тук още дълго. С всеки изминал час се чувстваше все по-отпаднала. Въздухът беше задушен и застоял. От дни не можеше да се качи горе. Беше ходила по нужда в една ниша отстрани. Миришеше на фекалии и развалена храна.
Софи погледна спящата Клара. Дишането ѝ ставаше все по-слабо и по-слабо. Приличаше на смъртноболно животинче, което се бе скрило в пещера, за да умре. Бледа, отпаднала, с кръгове под очите. Под кожата ѝ прозираха ребрата и ключиците. Софи знаеше, че малката ѝ приятелка се нуждае от помощ. Напитката, която ѝ бе изсипала в гърлото преди почти четири дни, я бе приспала, но треската не бе преминала. Освен това десният глезен на Клара бе отекъл и изглеждаше три пъти по-дебел от другия. Оскъдните компреси не бяха помогнали много.
На три пъти Софи пропълзя в шахтата, за да провери дали навън е чисто. Но всеки път, когато погледнеше, се чуваха гласовете на мъже. Смях, говор, крясъци, стъпки... Горе ставаше нещо, мъжете вече не ги оставяха на мира – нито денем, нито нощем. Но слава богу още не бяха открили скривалището. Софи погледна в тъмнината. Беше им останала още половин лоена свещ. Не беше я палила от вчера на обяд. Когато не можеше повече да понася тъмнината, тя изпълзяваше до шахтата и гледаше небето. Но скоро слънчевата светлина ѝ причиняваше болка в очите и трябваше да се върне.
На Клара не ѝ пречеше тъмнината. Тя лежеше в унес, а когато се събудеше за малко и поискаше вода, Софи стисваше ръката ѝ и я галеше, докато пак потъне в сън. Понякога Софи ѝ пееше песни, които бе научила на улицата. Понякога си спомняше приспивните песнички, които някога ѝ бяха пели нейните родители. Но бяха само откъси, фрагменти от миналото, свързани с представата за едно добро лице и усмивка.
Софи почувства как бузите ѝ се намокрят. На Клара ѝ беше добре въпреки всичко. Тя бе намерила семейство, което я обичаше. От друга страна, с какво ѝ помагаше това сега? Тя агонизираше в една дупка в скалата, толкова близо и толкова далеч от любимите хора вкъщи.
С времето очите на Софи бяха привикнали към тъмнината. Не че виждаше, но различаваше полумрака от тъмнината. Вече не си удряше главата, когато се провираше в проходите и виждаше разклоненията вляво или вдясно. Веднъж преди три дни без свещ тя бе свила погрешно на едно място и след няколко крачки се блъсна в стена. Обзе я ужас, че няма да може да се върне. Сърцето ѝ биеше като лудо. Тя се въртеше в кръг и опипваше с ръце пустотата. Но тогава чу хленченето на Клара. Последва звуците и така намери пътя обратно.
След това преживяване тя разнищи подгъва на роклята си и опъна вълнени конци от тяхната ниша до кладенеца. Под босите си крака сега усещаше грапавия конец, когато пълзеше опипом към шахтата.
Така протичаха дните и нощите ѝ. Софи хранеше Клара, пееше ѝ насън, гледаше в тъмнината и се потапяше в мислите си. От време на време изпълзяваше на светло, за да си поеме въздух. За миг се замисли дали да не примъкне Клара до шахтата, за да подиша малко чист въздух и да види светлината. Но въпреки плашещата си мършавост момичето се оказа твърде тежко. Освен това от време на време проплакваше и стенеше и можеше да привлече мъжете към скривалището им. Вчера се бе развикала толкова силно, че едва не ги издаде. Затова трябваше да останат тук, в пещерата, дълбоко под земята.