Софи често се бе питала какви са тези тунели. Тя и момчетата ги бяха открили, докато играеха в гората. Убежища? Места за събирания? Или не бяха направени от хора, а от джуджета и гноми? Понякога чуваше шепот, сякаш някакви дребни зли същества ѝ се присмиваха. Но после се оказваше само вятърът, който свиреше през далечни процепи в скалата.
Ето и сега се чу шум. Не беше шепот, а камъни, посипали се отвисоко. Камъни, които бяха паднали от ръба на кладенеца...
На Софи ѝ секна дъхът. Сега се чуваха шептящи гласове. Някой кълнеше. Гласовете не идваха както обикновено отгоре, звучаха съвсем близо като от дъното на кладенеца.
Инстинктивно Софи придърпа вълнения конец, докато усети края му в ръката си. Може би нямаше да могат да се върнат обратно. Сега обаче бе по-важно мъжете, които чуваше, да не ги открият. Тя сви крака до тялото си и стиска ръката на Клара. После зачака.
На здрачаване палачът се надигна от своето легло в мъха и погледна през клоните към двамата пазачи.
– Ще трябва да ги вържем. Всичко друго е твърде опасно – прошепна той. – Луната грее ярко, а кладенецът е точно в средата на поляната и се вижда добре отвсякъде. Като оголен задник насред гробище.
– Но... как ще се справите с тях? – запъна се Симон. – Те са двама.
Палачът се ухили.
– Ние също.
Симон простена.
– Куизъл, не разчитайте на мен! Не се справих добре последния път. Аз съм лекар, не съм разбойник. Възможно е пак да проваля всичко.
– Може би си прав – каза Якоб Куизъл и погледна надолу към пазачите, които бяха запалили малък огън до стените на параклиса и си подаваха една бутилка. Накрая се обърна към Симон.
– Добре, остани тук и не мърдай. Веднага се връщам.
Той се отдели от храстите и запълзя по поляната в посока към строежа.
– Куизъл! – прошепна Симон след него. – Няма да ги нараните, нали?
Палачът се обърна още веднъж и се усмихна коварно. Извади гладка тояжка от лиственица изпод палтото си.
– Ще им бучат порядъчно главите. Но това така или иначе ще стане, ако продължават да пият. В крайна сметка резултатът ще е един и същ.
Той продължи да се промъква, докато стигна до купчините с трупи, зад които миналата нощ се бе скрил Симон. Там взе камък, голям колкото юмрук, и го метна зад стените на параклиса. Камъкът се удари в стената и издаде звънтящ звук.
Симон видя как пазачите спряха да пият и си прошепнаха нещо. После единият от тях стана, взе меча си и тръгна покрай стената. След двадесет крачки той вече бе извън полезрението на другаря си.
Като черна сянка палачът се хвърли върху него. Симон чу глух удар и стон, след това отново настъпи тишина.
В тъмнината Симон различи силуета на палача. Якоб Куизъл се притаи до стената, зад която вторият страж вече видимо нервничеше. След минута пазачът започна да вика – отначало тихо, после все по-силно – изчезналия си приятел. Когато не получи отговор, той стана, взе копието и фенера си и тръгна внимателно покрай стената на параклиса. Щом се изравни с храсталака, Симон видя как фенерът примигна за кратко и след това внезапно угасна. Малко след това палачът излезе иззад храста и махна на Симон да отиде при него.
– Бързо, трябва да ги вържем и да им запушим устите, преди да дойдат на себе си – прошепна той, когато Симон стигна до него. Якоб Куизъл се хилеше като немирен малчуган, току-що извършил поредната пакост. Той извади въже от торбата, която носеше със себе си.
– Сигурен съм, че не ме познаха – каза той. – Утре ще разправят на Лехнер за цели орди наемници и за това колко геройски са се борили. Може би за доказателство трябва да им нанеса по още няколко удара.
Той хвърли на Симон въже и заедно завързаха двамата стражи. Онзи, когото палачът бе ударил пръв, кървеше леко в областта на тила. На другия вече му се надигаше хубава цицина на челото. Симон провери пулса и дишането им. И двамата бяха живи. Облекчен, лекарят продължи работата си.
Накрая те запушиха устите на двамата с ленени парцали и ги отнесоха зад купчината трупи.
– Така няма да могат да ни видят, дори да се съвземат – каза Якоб Куизъл и тръгна към кладенеца.