Симон се поколеба. Той изтича до огъня, взе две топли одеяла и покри изпадналите в несвяст стражи. После пое след палача. Това все пак беше оправдано насилие. Ако се стигнеше до процес, неговата загриженост може би щеше да смекчи наказанието.
Луната вече бе изгряла и заливаше строежа със синкава светлина. Малкият огън на пазачите още мъждукаше. Цареше пълна тишина. Дори птиците бяха престанали да чуруликат. Над кладенеца стърчеше изгнил дървен лост, на който някога трябва да бе висяла верига с ведро. Няколко натрупани камъка служеха за стъпала, за да може човек да се покатери по-лесно на ръба. Якоб Куизъл задържа фенера си над гредата, опъната напряко над шахтата.
– Виж тук, има пресни следи – прошепна той и прокара пръст по гредата. – На някои места се подава светлото дърво под изгнилата повърхност. – Той погледна надолу в дълбокото и кимна. – Децата са хвърляли въже над гредата и са се спускали.
– А защо сега не виси въже, ако са долу? – попита Симон.
Палачът сви рамене.
– Вероятно Софи е взела въжето долу, за да не буди подозрение. За да излезе отново, трябва да го хвърли отдолу през гредата. Не е просто, но вярвам, че Софи би могла да се справи с това.
Симон кимна.
– Така вероятно е излязла, когато ме потърси в гората, за да ми разкаже за Клара – каза той и погледна в дълбокото. Дупката беше черна като нощта, която ги обгръщаше. Хвърли няколко камъка надолу и ги чу да се разбиват.
– Полудя ли? – прошепна палачът. – Сега долу сигурно знаят, че идваме!
– Исках... исках само да проверя колко е дълбок кладенецът– промълви Симон. – Колкото по-дълбок е кладенецът, толкова повече време му трябва на камъка да се удари в земята. И от времето между...
– Глупак! – прекъсна го палачът. – Кладенецът не може да е по-дълбок от десет стъпки. Иначе Софи не би могла да хвърли нагоре въжето, за да те потърси в гората.
Симон за сетен път бе поразен от простата, но неопровержима логика на палача. Якоб Куизъл бе взел друго въже от торбата си и започна да го връзва около гредата.
– Ще се спусна пръв – каза той. – Ако видя нещо долу, ще махна с фенера и ти ще слезеш.
Симон кимна. Палачът провери още веднъж здравината на гредата, като дръпна силно въжето. Дървото изпука, но издържа. Куизъл завърза фенера на колана си, хвана въжето с две ръце и се спусна в дълбокото.
След няколко минути тъмнината го погълна. Само една светеща точка показваше, че долу на въжето се люлееше човек. Светлата точка се спускаше по-надолу и по-надолу. Изведнъж спря. После светлината се поклати насам-натам. Палачът махаше с фенера.
Симон още веднъж вдиша дълбоко. Той също завърза фенера си здраво за кръста, хвана въжето и се спусна надолу. Миришеше на влага и на гнило. Пред очите му се ронеше глина. Същата глина, каквато бяха открили под ноктите на децата...
След няколко метра той забеляза, че палачът бе прав. На около десет стъпки се виждаше земята. На светлината на фенера блестяха няколко локви вода, но инак шахтата бе суха. Когато стигна долу, Симон разбра защо. От едната страна на кладенеца имаше полукръгъл отвор, висок до коленете, който напомняше арковиден вход на параклис. Изглежда, бе изкопан от хора в глинестата почва. Зад него се виждаше тунел. До отвора стоеше палачът и се хилеше. Той посочи с фенера навътре.
– Гномска дупка – пошепна той. – Кой би помислил? Не знаех, че тук в околността има такива.
– Каква дупка? – попита Симон.
– Катакомби. Понякога хората ги наричат дупки на джуджета или алраунови пещери. По време на войната съм виждал много такива. Селяните се криеха в тях, когато идваха войници. Понякога не излизаха с дни.
Палачът освети с фенера тъмния тунел.
– Пещерите са направени от хора – продължи той с тих глас.
– Много са стари и никой не знае за какво са служили някога. Някои вярват, че са скривалища. Дядо ми е разказвал, че тук душите на умрелите намирали последен покой. Други казват, че джуджетата са ги изкопали.
Симон разгледа по-добре полукръглия отвор. Наистина приличаше на вход на пещера, изкопана от джуджета.
Или на врата към ада...
Симон се прокашля.
– Свещеникът казваше, че някога тук се събирали магьосници и вещици. Тук имало езически олтар, където извършвали техните нечестиви ритуали. Може ли да е свързано с тази пещера?
– Във всички случаи – каза Якоб Куизъл и коленичи. – Трябва да влезем тук. Хайде!
Симон затвори очи и прошепна молитва към небето, което се издигаше забулено в облаци на десет стъпки над него. След това запълзя след палача в тесния тунел.
Горе на ръба на кладенеца Дявола държеше носа си срещу вятъра. Миришеше на отмъщение и разплата. Той изчака още един миг, преди да се спусне надолу по въжето.