Веднага след като се провря през входа, Симон разбра, че това няма да е приятна разходка. Няколко метра по-нататък тунелът се стесняваше. За да продължат напред, трябваше да пълзят, обърнати на една страна, като се оттласкват с рамо. Симон усети как остри камъни дерат лицето и тялото му. След това проходът леко се разширяваше. Симон вървеше силно приведен, правейки предпазливо крачка след крачка; едната му ръка стискаше фенера, другата търсеше опора в мократа и хлъзгава глинена стена. Той се опитваше да пропъди мисълта как ли изглеждат сега панталонът и жакетът му. В тъмнината бездруго не можеше да се види нищо.
Единственият му ориентир беше фенерът на палача пред него. Якоб Куизъл явно се затрудняваше да провира тялото си през това иглено ухо. От тавана се сипеше пръст и падаше в яката му. Таванът беше крив като миньорска шахта. На равномерно разстояние по стените се появяваха ниши с големината на длан, целите в сажди. Изглежда, някога в тях бяха поставяли свещи или фенери. Нишите даваха възможност на Симон да добие представа за дължината на тунела. Но независимо от това, в един момент той усети, че е изгубил всякакъв усет за време.
Над тях лежаха тонове скали и пръст. За миг лекарят си помисли какво ще се случи, ако мократа глина се сгромоляса над тях. Щеше ли да почувства нещо? Може би скалата милостиво щеше да счупи врата му или напротив, щеше да се задушава бавно? Когато сърцето му запрепуска, той се опита да насочи мислите си към нещо хубаво. Представи си Магдалена – черната коса, тъмните смеещи се очи, сочните ѝ устни... Той виждаше лицето ѝ ясно пред себе си, почти на една ръка разстояние. Сега лицето ѝ се промени, сякаш искаше да му извика нещо. Устата ѝ беззвучно се отваряше и затваряше, в очите ѝ проблясваше неприкрит страх. Когато се извърна напълно към него, илюзията се спука като сапунен балон. Тунелът внезапно направи завой и пред него се откри помещение с височина един човешки бой.
Пред него палачът се изправи и освети с фенера пространството. Симон изтупа панталона си и също се огледа.
Помещението беше почти квадратно, около три стъпки на дължина и ширина. По стените имаше малки ниши и стъпала, оформени като рафтове. От отсрещната страна тръгваха два нови леко наклонени тунела. Входовете им имаха същата арковидна форма, както и първият тунел. Отляво висеше стълба, която водеше до дупка в тавана. Якоб Куизъл огледа стълбата с фенера си. В бледия кръг светлина Симон видя прогнили зеленикави стъпала. Две от тях бяха напълно счупени. Симон се запита дали стълбата би издържала когото и да било.
– Сигурно е тук от цяла вечност – каза Якоб Куизъл и почука по дървото. – Сто или двеста години може би? Един дявол знае накъде води. Мисля, че това е един проклет лабиринт. Трябва да извикаме децата. Ако са умни, ще ни отговорят и играта на криеница най-после ще свърши.
– А ако ни чуе някой друг? – попита уплашено Симон.
– Кой? Ние сме толкова дълбоко под земята, че бих се радвал, ако виковете ни достигнат отвън. – Палачът се ухили. – Това тук може да се срути и ще имаме нужда от помощ. Не изглежда много стабилно, особено тесният тунел на входа...
– Моля ви, Куизъл. С това шега не бива.
Симон отново почувства тоновете скала над главите им. Палачът се приближи до мястото, където тунелът се разклоняваше, и извика в тъмнината:
– Деца, аз съм Якоб Куизъл! Не се плашете! Сега знаем кой иска да ви навреди. С нас сте в безопасност. Излезте, бъдете така добри!
Гласът му звучеше странно кух и тих, сякаш глината околовръст поглъщаше думите като вода. Нямаше отговор. Куизъл опита още веднъж:
– Деца, чувате ли ме? Всичко ще е наред! Обещавам, че ще ви извадя живи и невредими оттук. И ще счупя костите на всеки, който се опита да ви пипне с пръст.
Отговор все така нямаше. Само някъде в далечината се чуваше тихият ромон на ручейче. Внезапно палачът удари с пестник по глинената стена с такава сила, че се откъснаха цели късове.
– По дяволите! Размърдайте се най-сетне, проклетници! Или ще ви насиня задниците така, че три дни няма да можете да ходите!
– Не мисля, че това е тонът, който ще ги накара да излязат – смяташе Симон. – Може би трябва да...
– Шшшт! – Якоб Куизъл сложи пръст на устата и посочи отсрещния проход. Чу се леко хленчене. Много слабо. Симон затвори очи, за да разбере откъде идва. Не му се удаде. Той не можеше да определи дали звукът идва отгоре или отстрани, питаеше като призрак под глинения свод.
Палачът явно също се затрудняваше. Той погледна няколко пъти нагоре и настрани. После сви рамене.