– Ще трябва да се разделим. Аз ще се кача по стълбата, а ти ще продължиш по един от тунелите. Който ги намери, ще вика силно.
– А ако не се намерим? – попита Симон, на когото почти му призля при мисълта, че ще трябва да пълзи пак из някой от тесните тунели.
– Брой до петстотин, докато търсиш. Ако дотогава не си намерил нищо, се върни. Ще се срещнем пак тук и ще измислим нещо друго.
Симон кимна. Якоб Куизъл вече се качваше по стълбата, която пукаше застрашително под тежестта му. Той погледна още веднъж към Симон.
– А, и, Фронвизер...
Симон го погледна в очакване.
– Да?
– Не се губи! Иначе ще те намерят чак за Страшния съд.
Палачът се ухили широко и изчезна в дупката в тавана. За кратко Симон го чуваше в кухината над главата си, после настъпи тишина.
Лекарят въздъхна, след това се приближи до входовете на тунелите. Бяха еднакво големи и еднакво тъмни. В кой от тях да се провре? Чудеше се дали да не опита с броилка, но след това спонтанно реши да влезе в тунела отдясно.
Приближи фенера и видя, че проходът е висок едва до кръста и действително е леко наклонен. Глината на пода беше влажна и мазна. Малки вадички се стичаха отстрани и изчезваха в дълбините. Симон коленичи и заопипва пред себе си. Установи, че земята под него е покрита със слузести водорасли. Той потърси опора в стените. И тъй като в дясната ръка носеше фенера, все се хлъзгаше към лявата стена. Накрая вече не можеше да се задържи. Трябваше да реши дали да пусне фенера, или просто да се хлъзне надолу. Избра второто.
Симон се пързулна по прохода, който ставаше все по-стръмен. Няколко метра по-нататък той усети как земята под него свърши.
Той излетя във въздуха! Но още преди да успее да изкрещи, отново се приземи. При удара в твърдата глина фенерът излетя от ръката му и се търкули в един ъгъл. За миг Симон различи скалиста кухина, която приличаше на предишната. След това фенерът угасна. Всичко потъна в мрак.
Тъмнината стана плътна и непрогледна, сякаш внезапно се бе блъснал в стена. След като се съвзе от първия уплах, Симон пропълзя на колене в посоката, в която предполагаше, че е фенерът. Ръката му опипваше камъни и глинени късове, потопи се за миг в студената вода на една локва, после усети топлата мед на лампата.
Въздъхна облекчено и посегна към огнивото в джоба на панталона си, за да запали фенера.
Нямаше го.
Започна да претърсва джобовете си – първо левия, след това десния, после прерови вътрешния джоб на жакета си. Нищо. Огнивото се бе изхлузило при падането или още докато бе пълзял из проходите. Той стисна здраво безполезния фенер и запълзя на колене, опипвайки със свободната ръка наоколо за падналото огниво. Скоро стигна до отсрещната стена. Той се обърна и продължи да опипва. След като повтори тази процедура три пъти, се отказа. Нямаше да намери огнивото тук долу.
Симон се опита да запази спокойствие. Всичко около него бе черно. Сякаш бе погребан жив. Дишането му се учести. Той опря гръб на мократа стена. После извика:
– Куизъл! Подхлъзнах се! Фенерът ми угасна. Трябва да ми помогнете!
Тишина.
– По дяволите, Куизъл! Не е смешно!
Не се чуваше нищо, освен собственото му учестено дишане и капането на вода от време на време. Възможно ли бе глината тук да поглъща всякакви шумове?
Симон се изправи и заопипва стената. След няколко метра ръката му попадна в празнотата. Беше намерил изхода за навън. Облекчен, той опипа мястото. На нивото на гърдите му имаше отвор, широк колкото една ръка. Явно оттук бе паднал в кухината. Ако успееше да се изкачи отново в горното помещение, неизбежно щеше да се срещне с палача. Симон не бе преброил до петстотин, но престоят му тук долу му се стори цяла вечност. Палачът сигурно вече се бе върнал.
Но защо не се обаждаше?
Симон се концентрира върху непосредствената си задача. Стисна дръжката на фенера между зъбите си, повдигна тялото си и се канеше да се изтласка нагоре през прохода, когато нещо му направи впечатление.
Проходът бе леко наклонен надолу.
Как бе възможно това? Той бе паднал в кухината. Проходът би трябвало да се изкачва.
Или беше друг проход?
Симон с ужас установи, че се е загубил. Тъкмо смяташе да се спусне в кухината, когато чу звук.
Плач.
Идваше от тунела пред него, който водеше надолу, и беше съвсем близо.
Децата! Там долу бяха децата!
– Софи! Клара! Чувате ли ме? Аз съм Симон – извика той надолу.
Плачът спря. Чу се гласът на Софи:
– Наистина ли си ти, Симон?
Симон усети облекчение. Поне бе намерил децата. Може би палачът вече бе при тях? Естествено! Той не бе открил нищо в горната камера. Значи бе слязъл пак надолу и бе поел по втория тунел. Сега бе долу при децата и си правеше шега с него.