– Куизъл долу при вас ли е? – попита той.
– Не.
– Наистина ли? Трябва да ми кажете, деца. Това вече не е игра!
– Кълна се в Светата Дева, не! – прозвуча гласът на Софи отдолу. – О, боже, толкова ме е страх! Чух стъпки, а не мога да избягам заради Клара...
Гласът ѝ премина в плач.
– Софи, не се страхувай! – опита се да я успокои Симон. – Сигурно са били нашите стъпки. Ще ви измъкнем оттук. Какво ѝ е на Клара?
– Тя... тя е болна. Има треска и не може да ходи.
Е, прекрасно, помисли си Симон. Фенерът ми изгасна, изгубих се, палачът изчезна, а сега ще трябва да изнеса оттук едно дете! За миг го обзе желанието да заплаче като Софи, но след това се стегна.
– Ще се справим с това, Софи. Със сигурност. Слизам при теб.
Той отново стисна дръжката на фенера между зъбите си и се спусна по прохода. Този път бе подготвен за падането. Спусна се само на половин метър и се приземи почти леко в една локва с кална ледена вода.
– Симон?
Гласът на Софи дойде отляво. Той мислеше, че съзира силуета ѝ в тъмното. Едно малко по-черно място, което се движеше леко насам-натам. Симон махна. Едва тогава му хрумна колко глупаво е това в тъмнината.
– Тук съм, Софи. Къде е Клара? – прошепна той.
– Лежи до мен. Какво става с мъжете?
– Кои мъже? – попита Симон, докато пълзеше към силуета. Усети каменно стъпало, върху него мъх и слама.
– Ами мъжете, които чух горе. Още ли са там?
Симон опипа стъпалото. То беше дълго и широко като легло. Върху него бе простряно тяло на дете. Студена кожа, малки пръсти, парцал на краката.
– Не – отвърна той. – Няма ги. Можете да излезете, без да се страхувате.
Силуетът на Софи сега бе много близо до него. Той посегна към него. Докосна плата на роклята ѝ. Една ръка посегна към него и го стисна здраво.
– О, боже, Симон! Толкова ме е страх!
Симон прегърна малкото телце и го погали.
– Всичко ще бъде наред. Всичко ще е наред. Сега трябва само...
Зад него се чу стържене. Нещо се промъкна бавно в кухината през отвора.
– Симон! – извика Софи. – Там има нещо! Виждам го. Господи, виждам го!
Симон се обърна. Недалеч от тях тъмнината изглеждаше по-черна, отколкото другаде. И тази чернота се приближаваше към тях.
– Имаш ли светлина? – изръмжа Симон. – Свещ? Нещо?
– Имам огниво и прахан. Трябва да са тук някъде... за бога, Симон! Какво... какво е това?
– Софи, къде е огнивото? Отговори!
Софи започна да пищи. Симон я зашлеви.
– Къде е огнивото? – извика той още веднъж в тъмнината.
Плесницата помогна. Софи млъкна на мига. Тя опипа набързо наоколо, после му подаде влакнесто парче гъба и малко огниво. Симон извади стилета от джоба си и заудря като луд камъка в студената стомана. Изскочиха искри. Гъбата започна да тлее. Малко пламъче трептеше в ръката му. Но точно когато успя да запали фенера с тлеещата прахан, той усети повей на вятъра отзад. Сянката се спусна над тях.
Преди фенерът да угасне за втори път, Симон видя една ръка да замахва в замиращата светлина. Веднага след това тъмнината го погълна.
Междувременно палачът бе преминал през две други камери, без да открие и следа от децата. Помещението, което оглеждаше сега с фенера, също беше пусто. На пода лежаха парчетата от стара стомна и няколко изгнили дъги на бъчви. В ъглите имаше гладки каменни ниши, полирани така, сякаш на тях бяха седели хиляди хора. От тази пещера също излизаха два тунела, които водеха нататък в тъмнината.
Якоб Куизъл изруга. Тази гномска дупка наистина беше проклет лабиринт! Нищо чудно да стига под земята до стените на църквата. Може би свещеникът бе имал право със своите истории за духове. Какви ли тайни ритуали са се извършвали тук? Колко ли орди от варвари и войници са минавали над него, докато дълбоко в земята мъже, жени и деца са се вслушвали в стъпките и гласовете на завоевателите? Никога нямаше да разберат. Над входа на левия тунел се намираха няколко знака, които Якоб Куизъл не можеше да разтълкува. Черти, извити линии и кръстове, които можеха да бъдат естествени или направени от човек. И тук отворът беше така тесен, че човек трябваше да се провира. Дали имаше нещо вярно в историите, които преди тридесет години му бе разказала една възрастна знахарка? Че входовете умишлено били направени толкова тесни, за да може тялото да предаде на майката земя всичко лошо, всички болести, лоши мисли?
Той се провря през тясната дупка и се озова в друго помещение. То бе най-просторното досега. Палачът можеше да стои изправен. До другия край имаше поне четири стъпки. Тесен коридор водеше нататък. Точно над главата на Якоб Куизъл се намираше още една дупка. Бледожълти, дебели колкото пръсти корени бяха прорасли в тясната шахта до него и допираха лицето му. Нагоре сякаш се виждаше малка светлина. Луната? Или просто мираж за очите му, които мечтаеха за светлина? Той се опита да пресметне колко се бе отдалечил от кладенеца. Напълно възможно бе да стои точно под липата в средата на поляната. Липата отдавна се смяташе за свещено дърво. Могъщият екземпляр на площадката беше поне на няколкостотин години. Може би някога хората се бяха спускали по корените на липата и по този проход бяха стигали до последното убежище на душите.