– Ще те убия, Щехлин! Преди да те изгорят, ще те убия!
Марта побягна към задната врата. Оттам се излизаше в малка билкова градина, притисната между къщата и градската стена. В градината Марта осъзна, че е в капан – отляво и отдясно се издигаха къщи на нивото на градската стена. Самата стена беше висока към три метра. Не можеше да се изкачи по нея.
Точно до стената растеше едно ябълково дърво. Марта Щехлин изтича до него и се покатери по клоните. От върха може би щеше да успее да се прехвърли върху стената.
От къщата на акушерката отново долетя звън на строшено стъкло, след това отвориха вратата към градината. Йозеф Гример се появи запъхтян на прага, все така стискайки дъската със забитите пирони. Зад него в градината напираха другите колари.
Марта Щехлин се катереше като котка по ябълковото дърво, все по-високо и по-високо, докато клоните станаха тънки като детски пръстчета. Тя докосна ръба на стената и се опита да се прехвърли през него.
Разнесе се трясък. Акушерката се плъзна по стената, раздирайки длани в отчаян опит да се закрепи, и остана да лежи във влажните зеленчукови лехи. Иозеф Гример се втурна към нея и вдигна дървената дъска, готов за смъртоносен удар.
– Аз не бих го направил.
Коларят погледна нагоре, откъдето беше долетял гласът. На стената точно над него се извисяваше мъж с внушителен ръст. Мъжът носеше дълга вехта пелерина и дълбоко нахлупена широкопола шапка, от която стърчаха няколко проскубани пера. Черната му грива бе несресана, гъстата брада отдавна не беше виждала бръснар. Мъжът беше застанал срещу светлината и от лицето му не се виждаше нищо друго освен голям извит нос и дълга лула.
Мъжът бе говорил, без да вади лулата от устата си. Сега я държеше и сочеше към акушерката, която се свиваше под него, дишайки тежко.
– И да убиеш Марта, съпругата ти няма да се върне. Не си усложнявай живота.
– Затваряй си устата, Куизъл! Това не те засяга!
Иозеф Гример се бе овладял. Както всички останали, първоначално и той беше смаян как така човекът горе бе успял да се приближи, без да го забележат. Но мигът беше отминал. Сега искаше да си отмъсти и никой не можеше да му попречи. С дъската в ръка той бавно пристъпи към акушерката.
– Гример, това е убийство! – каза мъжът с лулата. – Ако я удариш, с удоволствие ще ти окача въжето. И ти обещавам да продължи дълго.
Йозеф Гример се спря и се обърна разколебан към своите спътници, които изглеждаха не по-малко смутени.
– Моят син тежи на съвестта ѝ, Куизъл – каза Гример. – Можеш сам да видиш долу край реката. Тя го е омагьосала и после го е намушкала. Нарисувала му е знака на дявола.
– Ако е така, защо не си при сина си и не изпратиш разсилния за Марта?
Йозеф Гример сякаш чак сега осъзна, че мъртвият му син все още трябва да е долу край реката. В омразата си той просто го беше оставил да лежи там и бе тръгнал след другите. Сълзи бликнаха в очите му.
С неподозирана ловкост мъжът с лулата се прехвърли през парапета и скочи в градината. Той се извисяваше с цяла глава над останалите. Гигантът се наведе над Марта Щехлин. Сега тя можеше да види лицето му. Извития нос, бръчките като бразди, рошавите вежди и дълбоко разположените кафяви очи – очите на палача.
– Сега ще дойдеш с мен – прошепна Якоб Куизъл. – Ще отидем при съдебния секретар. Той ще те затвори. Това е най-добре за теб в момента. Разбра ли?
Марта кимна. Гласът на палача бе мек и мелодичен и я успокои.
Акушерката познаваше добре Якоб Куизъл. Тя беше изродила децата му, мъртвите и живите... Понякога палачът сам беше участвал в това. От време на време тя купуваше отвари и компреси срещу закъсняващ цикъл и нежелани бебета. Познаваше го като грижовен баща, който обожаваше своите деца и особено малките близнаци. Но тя бе виждала и как надява въжето на врата на мъже и жени, как дръпва скамейката под краката им. А сега ще обеси и мен, мислеше си тя. Но преди това ще ме спаси.
Якоб Куизъл ѝ помогна да се изправи, след това погледна с очакване към тълпата.
– Сега ще заведа Марта в Кулата – каза той. – Ако тя наистина има нещо общо със смъртта на сина на Гример, ще получи справедливо наказание, обещавам. Но дотогава ще я оставите на мира.
Без повече думи той хвана Марта Щехлин за яката и я поведе сред притихналите салджии и колари. Акушерката не се съмняваше, че ще изпълни обещанието си.
Симон Фронвизер дишаше запъхтяно и проклинаше. Усети как гърбът му бавно се овлажнява. Не беше пот това, което усещаше, а кръв, която се беше просмукала през парцалите. После трябваше да пришие наметалото. Петната се различаваха твърде ясно върху черния плат. Освен това с всяка крачка вързопът на раменете му ставаше все по-тежък.