Погледът му още веднъж се плъзна по надписа на стената.
F. S. hie eratXII. Octobris, MDCXLVI...
Той се взря по-внимателно и се приближи до стената. Мястото около надписа бе по-светло, отколкото останалата част от стената. Дълъг една ръка квадратен правоъгълник, който оскъдно бе замазан с глина, за да бъде прикрита разликата с останалата част от стената.
Палачът взе лопатата и удари с всичка сила по надписа. Глината се изрони, зад нея се появиха червени кирпичени тухли. Той удари още веднъж. Между тухлите се отвори дупка. Първоначално беше голяма колкото юмрук. Когато палачът удари още три пъти, отворът се разшири и разкри ниша.
В нишата стоеше глинена стомна, чието гърло бе запечатано с восък. Палачът удари с лопатата по нея. Стомната се счупи и от нишата се изсипа поток от златни и сребърни монети. Монетите блестяха на светлината на лампата, сякаш бяха изсечени едва вчера.
Съкровището на Фердинанд Шрефогъл. Якоб Куизъл го бе намерил. Доколкото палачът можеше да прецени, парите бяха сребърни пфениги и златни рейнски гулдени, всички в отлично състояние. Бяха твърде много, за да ги брои. Куизъл прецени, че са над сто монети. С тези пари човек можеше да си построи нова къща или да си купи конюшня с чистокръвни коне. Палачът никога в живота си не бе виждал толкова пари накуп.
С треперещи ръце той събра монетите и ги изсипа в торбата си. Монетите прозвънваха приятно и торбата стана видимо по-тежка. Палачът стисна здраво торбата между зъбите си и се вмъкна в тесния коридор към съседната камера. След като изпълзя обратно с много усилия, Якоб Куизъл се изправи, облян в пот, изтупа червеникавия прах от себе си и тръгна към първата камера. Той се хилеше. Вероятно младият Симон отдавна бе там и чакаше уплашен завръщането му в тъмнината. Или вече бе намерил децата. Не бе ли чул преди малко някой да вика тихо? Така или иначе палачът щеше да му предложи една чудесна изненада...
Палачът се ухили широко и мина покрай корените, които се поклащаха насам-натам от дупката над него.
Той се изуми.
Защо се движеха?
Откакто бе влизал в помещението и бе докоснал корените последния път, бе минала цяла вечност. Въпреки това те се поклащаха насам-натам. Тук долу нямаше вятър. Или някой точно над тях бе минал горе по поляната на строежа и бе накарал корените да се люлеят, или...
Някой трябва да ги бе докоснал отдолу.
Още някой ли беше проникнал тук? Кой? И откъде? ...
Палачът се приближи предпазливо до долния край на дупката и хвърли един поглед нагоре. Бледожълтите корени преминаха като пръсти през лицето му.
В този момент от шахтата към него полетя нещо голямо, черно като огромен прилеп. Инстинктивно Куизъл се хвърли настрани. Удари болезнено рамото си в глинения под, но успя да задържи горящия фенер. Палачът трескаво напипа тояжката, затъкната в пояса му. С крайчеца на очите си видя човек, който умело се претърколи на пода и отново се изправи на крака. Той носеше кървавочервен жакет. Шапката с пера се бе изхлузила от главата му по време на скока. Дясната ръка блестеше бяла като кост и държеше факла, лявата бе свита около дръжката на сабя.
Дявола се усмихваше.
– Добър скок, палачо! Но мислиш ли, че с това можеш да ми се измъкнеш?
Той посочи тояжката в ръката на Куизъл. Междувременно палачът вече бе на крака и полюшваше масивното си тяло насам-натам в очакване на нападението. В грамадната му ръка тоягата наистина изглеждаше като играчка.
– За теб не е нужно повече – каза той. – Когато приключа с теб, и майка ти няма да те познае. Ако изобщо някога си имал такава.
Якоб Куизъл продължаваше да се усмихва, но мислено се проклинаше. Как може да е такъв глупак! Той самият беше довел наемника при децата! Беше ясно, че Дявола ще ги последва. Хлътнали бяха в капана му като магарета!
С крайчеца на окото той се опитваше да разгледа тунела зад себе си. Дявола имаше право. Срещу мъж със сабя той не би имал шанс дори и заради по-големия обсег на действие. Освен това мъжът срещу него бе обучен воин. Само по движенията, по това как държеше сабята, Якоб Куизъл можеше да заключи, че си има работа с равностоен противник. Това, че куцаше, явно не го притесняваше особено. Недъгът може би му тежеше само на по-дълъг път. Във всеки случай мъжът срещу него не създаваше ни най-малкото впечатление, че е безобиден. Напротив, наемникът гореше от желание за бой.