Якоб Куизъл прехвърляше в главата си възможностите, които му оставаха. За отстъпление и дума не можеше да става. Не можеше да избяга през тесния тунел към кладенеца, без преди това Дявола да го накълца на парчета. Оставаше само да се надява, че Симон ще се появи навреме и ще му, се притече на помощ. Дотогава той трябваше да печели време.
– Ела де! Или имаш смелост само срещу деца и жени? – извика Якоб Куизъл силно, за да може Симон да го чуе. След това отново погледна към прохода.
Дявола разтегли съчувствено устни.
– О, на помощ ли се надяваш? – попита той. – Повярвай ми, тези коридори са толкова разклонени и тесни, че викът ти ще достигне само до отсрещната стена. Познавам тези коридори. През войната съм опушвал някои от тях. Селяните излизаха един по един полузадушени и беше толкова просто да ги избиваш. А що се отнася до лекаря...
Той посочи тесния проход.
– Нека дойде. Щом си подаде главата, ще му я отсека като на пиле.
– Кълна се, че ако падне и косъм от главата на Симон или на моята Магдалена, ще ти строша костите до една – прошепна палачът.
– О, това го можеш. Все пак ти е професията, нали? – каза наемникът. – Не се тревожи, дъщеря ти я пазя за по-късно. Макар че... не знам какво правят сега моите приятели с нея. Не са били с жена отдавна, знаеш ли? Това ги прави малко... разюздани.
През главата на Якоб Куизъл преминаха червени облаци. У него се надигаше ярост. Ужасяваща ярост.
Трябва да се овладея. Той иска да загубя контрол.
Вдиша дълбоко няколко пъти. Гневът се уталожи дълбоко вътре в него, но не беше угаснал. Палачът внимателно отстъпи няколко крачки. Трябваше да заговори наемника и да отвлече вниманието му, докато се придвижи до тунела и се опита да закрие изхода с тялото си. Ако Симон изпълзеше от прохода, щеше да мине първо покрай него. А после? Мършав учен и стар мъж с бухалка срещу обучен, въоръжен наемник... Трябваше му време! Време за размисъл!
– Аз... аз те познавам – каза той. – Виждали сме се веднъж в Магдебург.
В очите на Дявола припламна кратко колебание. Лицето му се изкриви както днес сутринта в градината на Якоб.
– В Магдебург? Какво си правил в Магдебург? – попита накрая той.
Палачът залюля тояжката.
– Бях наемник... като теб – каза той. Гласът му стана дрезгав.
– Никога няма да забравя деня. На 20 май 1631 нахлухме в града с Тили. Тогава старият още рано сутринта обяви извън закона всички жители на Магдебург...
Дявола кимна.
– Вярно е. Значи наистина си бил там. Е, тогава действително имаме нещо общо. Колко хубаво. Само дето аз въобще не мога да си спомня за теб.
После лицето му трепна.
– Ти... ти си мъжът на улицата! Къщата до градската стена... Сега си спомних!
Палачът затвори за миг очи. Споменът се върна. Неясните фрагменти, които се бяха мяркали в съзнанието му в градината, сега добиха отчетлива форма. Образите се посипаха като град.
Грохот на оръдия... Пробойна в стената... Жени и деца крещят и бягат по улицата. Някои от тях се спъват, войниците се спускат към тях и ги съсичат на парчета. Кръвта се лее на широки вади по улицата, хората пищят и се подхлъзват по нея. Вляво – дом на аристократ, от който се чуват плач и пронизителни писъци. Покривът и първият етаж вече са в пламъци. На прага стои мъж и държи кърмаче с краката надолу като жертвено агне. То пищи така силно, че виковете му заглушават залповете на оръдията, смеха на войниците, пукането на огъня. На земята лежи мъж в собствената си кръв. Една жена пада на колене пред наемника и го дърпа за дрехата.
– Парите, къде са парите, езическа курво, говори!
Жената може само да плаче и да клати глава. Кърмачето пищи и пищи. Тогава мъжът вдига гърчещото се дете и го блъсва в рамката на вратата. Веднъж, два пъти, три пъти. Писъците престават. Един удар със сабята и жената полита встрани. Наемникът поглежда към другата страна на улицата. В очите му гори безумен огън. Присмехулен блясък, устата се разкривява като от тик. Той вдига ръка и маха. Ръката е бяла, с извити костеливи пръсти, които канят да участваш в кървавото опиянение. После мъжът изчезва във вътрешността на къщата.
Отгоре се чуват писъци. Ти тичаш след него, прескачаш мъж, жена и кърмаче нагоре по горящите стълби, стаята вляво. Наемникът стои пред едно младо момиче. Тя лежи насред счупени съдове и гарафи за вино на една маса. Окървавената рокля е вдигната до коленете, наемникът се усмихва и те кани. Момичето гледа в пространството с изцъклени от ужас очи. Ти посягаш към сабята си и замахваш към мъжа. Но той се навежда и бяга към балкона. Когато излизаш след него на балкона, той скача на улицата. Разстоянието е не по-малко от три метра. Пада лошо и се премята. После изкуцуква в една странична улица. Преди да изчезне, посочва към теб с ръката си на мъртвец, сякаш иска да те прониже с пръстите си.