Нещо изсвистя.
Якоб Куизъл внезапно бе изтръгнат от спомените. Сабята на Дявола свистеше право към главата му. В последния момент палачът скочи настрани, но ударът засегна лявото му рамо и остави след себе си тъпа болка. Якоб Куизъл залитна назад към стената. Лицето на Дявола светеше изкривено от омраза под светлината на факлите. Дългият белег, който се проточваше от ухото до ъгълчето на устата му, нервно потръпваше.
– Ти беше, палачо! От теб ми е кривият крак. Заради теб куцам! Кълна се, че смъртта ти ще бъде мъчителна. Поне толкова мъчителна, колкото тази на дъщеря ти!
Наемникът отново бе в изходна позиция. Той стоеше в средата на помещението и очакваше следващия ход на противника си. Проклинайки, Якоб Куизъл прокара пръсти по раната на рамото си. Ръката му беше лепкава от кръвта. Той бързо я изтри в жакета си и се концентрира отново върху наемника. Светлината на фенера не му позволяваше да го види добре. Само благодарение на факлата на противника Куизъл пресметна удара си. Той имитира заблуждаващ удар вдясно и после се нахвърли отляво върху Дявола. Наемникът направи изненадваща крачка встрани и остави палача да залитне покрай него към стената. В последния момент Куизъл вдигна тоягата. Твърдото дърво не уцели противника в тила, както бе планирал, но поне го удари в лопатката. Дявола изкрещя от болка, отстъпи назад и също се облегна на стената. Сега те стояха един срещу друг – всеки с гръб към стената, вперил очи в противника.
– Бива си те, палачо! – изрече Дявола между две глътки въздух. – Но аз го знаех. Още в Магдебург открих в теб достоен противник. Твоята агония ще ми достави неподправено удоволствие. Чух, че на западноиндийските острови диваците изяждали мозъка на най-силните си врагове, за да премине силата им в тях. Мисля да направя същото с теб.
Без каквото и да е предупреждение той скочи срещу Якоб Куизъл. Сабята изсвистя във въздуха, насочвайки се право към гърлото му. Инстинктивно палачът вдигна тоягата нагоре и отблъсна острието. Дървото изпука, но не се счупи.
Якоб Куизъл изненадващо заби лакът в корема на Дявола, той изохка и се хвърли към отсрещната стена. Бяха разменили местата си. Сенки танцуваха по стените, фенерът и факлата хвърляха трептящи червеникави отражения из пещерата.
Наемникът се превиваше, стенеше и притискаше ръката с меча към корема си. Въпреки това не изпускаше от очи палача нито за секунда. Куизъл се възползва от паузата, за да погледне раната си. Широк разрез зееше в ръкава над мишницата му. Оттам се стичаше кръв, но раната не изглеждаше дълбока. Куизъл сви юмрук и раздвижи рамо, докато почувства пареща болка. Болките бяха добър знак; показваха, че ръката му още функционира.
Едва сега Якоб Куизъл имаше време да разгледа по-добре ръката на противника си, която бе привлякла вниманието му още в Магдебург. Тя наистина, изглежда, се състоеше от отделни костни фаланги, които бяха свързани с медна тел. От вътрешната страна се намираше метален пръстен, в който бе пъхната горящата факла. Палачът предположи, че на този пръстен могат да се закачат и други предмети. По време на войната той бе виждал отблизо много протези, но повечето бяха от дърво и издялани твърде грубо. Механична ръка като тази той не бе виждал никога.
Дявола забеляза погледа му.
– Харесва ти ръката ми, а? – попита той и я заклати заедно с факлата. – И на мен. Това са моите собствени кости. Един куршум от мускет раздроби ръката ми. Раната се възпали и се наложи да отрежат ръката. От костите си направих този хубав спомен. Виждаш, че напълно изпълнява предназначението си.
Той задържа ръката нагоре и светлината от факлата огря бледото му лице. Палачът се замисли за това как наемникът се е укрил горе в шахтата. Едва сега му стана ясно, че мъжът трябва да се е повдигнал с единствената си здрава ръка! Какви сили се таяха в това тяло? Той нямаше никакъв шанс. Къде се бавеше Симон, по дяволите!
За да печели време, той отново попита:
– Наели са ви да саботирате строежа, нали? Но децата са ви видели и затова е трябвало да умрат.
Дявола поклати глава.
– Не съвсем, палачо! Децата нямаха късмет. Те се бяха скрили тук, когато получихме поръчението и първата част от заплащането. Дебелият търбух се изплаши, че може да са го разпознали. Той ни доплати, за да накараме децата да млъкнат.