Палачът трепна вътрешно.
Децата познаваха поръчителя! Те знаеха кой стои зад всичко това.
Не е чудно, че не се осмеляваха да дойдат в града. Трябва да беше много важен човек. Някой, когото всички познаваха, и знаеха, че ще повярват на него, а не на тях. Някой, чиято репутация бе поставена на карта.
Време. Трябваше му време!
– Пожарът на склада беше за отклоняване на вниманието, нали? – продължи да разпитва той. – Приятелите ти са го подпалили, докато ти си се промъквал из града, за да се добереш до Клара...
Дявола сви рамене.
– Как иначе да стигна до нея? Трябваше да поразузная преди това. Момчетата бяха лесни. Непрекъснато бяха навън, малките нехранимайковци. Червенокосото момиче също щях да го спипам рано или късно. Но малката Клара беше болна, тя се простуди, докато шпионираше, бедната, и трябваше да пази леглото.
Той поклати глава съчувствено, преди да продължи:
– И така, трябваше да измисля нещо, за да принудя семейство Шрефогъл да остави осиновеното си дете само вкъщи. Знаех, че аристократът държи стока в склада. И когато той пламна, храбрецът хукна надолу заедно с домочадието и слугите. За съжаление, тогава малката ми се изплъзна, но сега ще я докопам. Тоест, когато приключа с теб.
Той направи измамно движение със сабята, но остана на мястото си. Сякаш до този момент бе изучавал слабите места на противника си.
– А вещерските знаци? Те за какво бяха? – продължи да пита Куизъл, без да помръдва от мястото си пред входа на тунела. Не биваше да го провокира. Трябваше да говори, да говори, докато Симон най-сетне му се притече на помощ.
През лицето на Дявола премина сянка на недоумение.
– Вещерски знаци? Какви вещерски знаци? Не говори глупости, Куизъл!
Палачът се изуми, но не се издаде. Нима наемниците нямаха нищо общо със знаците? Нима бяха вървели по грешна следа през цялото време? Нима Щехлин наистина беше учила децата на магьосничество?
Нима акушерката го беше излъгала?
Якоб Куизъл продължи да пита, въпреки това:
– Децата имаха знак на рамото. Знак, който използват вещиците. Вие ли сте го поставили?
За миг се възцари тишина. После Дявола избухна в смях.
– Сега разбирам! – каза той. – Затова сте затворили вещицата! Затова никой не ни търсеше! Защото сте повярвали, че има магьосничество в цялата работа! Какви глупаци! Ха, вещицата ще изгори и всичко отново ще е наред. Амин! Три пъти "Отче наш" за това. По-добре не бихме могли да го измислим.
Палачът размишляваше. Някъде бяха допуснали грешка. Той имаше чувството, че решението е съвсем близо. Още едно камъче от мозайката и всичко щеше да си дойде на мястото.
Но кое бе то?
В момента обаче имаше и други проблеми. Къде се бавеше Симон? Дали не му се беше случило нещо тук долу? Дали не се беше изгубил?
– Щом така или инак скоро ще ида в ада... – поде отново той, – може би ще ми кажеш кой ви възложи поръчението.
Дявола продължи да се смее.
– Искаш да знаеш, нали? Всъщност бих могъл да ти кажа, но... – Той се ухили, оголвайки зъби като вълк, сякаш внезапно му бе хрумнала забавна мисъл. – Ти разбираш от мъчения, нали? Не е ли изтезание да търсиш отговора и да не го намираш? Дори пред смъртта си да не узнаеш истината и да издъхнеш неудовлетворен? Е, това е моето мъчение. А сега умри!
Смеейки се Дявола надигна сабята, финтира, после още веднъж и внезапно се оказа пред палача. Куизъл в последния миг задържа сабята с тоягата. Въпреки това острието продължи да се доближава до гърлото му. Палачът стоеше с гръб към стената и не можеше да направи нищо друго, освен да устоява на натиска. Мъжът пред него имаше невероятни сили. Лицето му се доближаваше до Куизъл, а с него и острието. Сантиметър по сантиметър.
Палачът можеше да подуши миризмата на вино в дъха му. Той се взираше в очите на противника си, но виждаше само пустота. Войната бе унищожила всичко в душата на този човек. Може би винаги е бил луд, но войната го бе довършила. Якоб Куизъл видя омраза и смърт, нищо друго.
Сега острието бе само на сантиметър от гърлото му. Трябваше да направи нещо.
Палачът пусна фенера и натисна назад главата на наемника с лявата си ръка. Острието започна да се отклонява от него, но страшно бавно.
Не бива... да се предавам... Магдалена...
Той събра силите си и с вик отблъсна Дявола към отсрещната стена, където онзи се свлече на пода като счупена кукла.
Наемникът поклати глава и отново стана на крака. Стискаше сабята и факлата, готов за нова атака. Смелостта на Якоб Куизъл спадна до нулата. Този мъж беше непобедим. Омразата му даваше сила, несвойствена за обикновените смъртни.