Фенерът му лежеше в един ъгъл. За щастие не бе изгаснал.
За щастие?
Една идея осени палача. Защо не се беше сетил по-рано? Беше рисковано, но може би бе единственият му шанс. Без да изпуска Дявола от очи, той посегна към фенера си, който все още примигваше на пода. Когато отново го държеше в ръце, той се усмихна на противника си.
– Малко е несправедливо, нали? Ти със сабята, а аз с тоягата...
Дявола сви рамене.
– Животът винаги е несправедлив.
– Не бива да е така – каза Куизъл. – Щом ще трябва да се бием, то поне да е при равни условия.
После изгаси фенера си.
Лицето му бе погълнато от тъмнината. Сега палачът бе невидим за противника си.
В следващия миг той метна фенера към мъртвата ръка на Дявола. Наемникът извика. Не бе очаквал такъв ход. Опита се да отдръпне ръката си, но беше твърде късно. Фенерът уцели белите кости и изби факлата от пръстена. Тя падна на пода, изсъска и угасна.
Всичко потъна в непрогледен мрак. Палачът се почувства така, сякаш бе паднал на дъното на тресавище. Той си пое дъх. А след това се хвърли с цялата си тежест към Дявола.
15.
Понеделник, 30 април 1659 г.
11.00 ч. вечерта. Валпургиевата нощ
Магдалена също не виждаше нищо друго освен мрак.
Усещаше дъх на мухъл от кърпата, натъпкана в устата ѝ. Въжетата пристягаха китките и глезените ѝ така здраво, че не чувстваше нищо освен мравучкане по кожата. Раната на главата ѝ все още я болеше, но вече не кървеше. Мръсно парче лен ѝ пречеше да види къде я водеха мъжете. Тя се поклащаше като мъртво животно, преметната през рамото на единия от наемниците. За капак на всичко от монотонното полюшване ѝ се гадеше.
Последното, което си спомняше, беше, че сутринта бе напуснала града през Пастирската врата. Къде беше преди това? Бе търсила... нещо. Но какво?
Главоболието ѝ се засили. Имаше чувството, че всеки миг ще си спомни, но точно когато смяташе, че мигът настъпва, болката я удряше като чук по челото.
Когато се събуди последния път, мъжът, когото баща ѝ наричаше Дявола, се бе надвесил над нея. Бяха в някакъв хамбар, миришеше на сено и слама. Мъжът ѝ сложи парче мъх на челото, за да спре кървенето и бавно прокара лявата си, странно студена ръка по роклята ѝ. Тя се престори, че е в несвяст, но чу добре думите на наемника. Той се бе надвесил над нея и бе прошепнал в ухото ѝ:
– Спи, малка Магдалена. Когато се върна, ще се молиш всичко това да е просто сън... Спи, докато можеш.
От страх замалко да изкрещи. Въпреки това ѝ се бе удало да се прави на припаднала. Държеше очите си здраво затворени. Може би така щеше да има шанс да избяга?
Надеждата ѝ се изпари, когато Дявола я върза, запуши устата ѝ и накрая завърза очите ѝ. Очевидно в никакъв случай не искаше да види къде я води, когато се съвземе. Известно време я носеше на гърба си през гората. Тя усещаше мириса на боровете и елхите, чуваше крясъците на совите. Колко ли беше часът? Студеният въздух и крясъците на совите я караха да мисли, че е нощ. Преди да я залови, не грееше ли утринното слънце? Цял ден ли бе лежала в безсъзнание?
Или дори по-дълго?
Паника се надигна у нея. Опита се да остане спокойна и да не трепери. Мъжът, който я носеше, не биваше да забележи, че се е съвзела.
Накрая я хвърлиха грубо на земята в гората. След известно време се чуха гласовете на мъже, които се приближаваха.
– Ето го момичето – каза Дявола. – Занесете я на уговореното място и ме чакайте там.
Някой я докосна с клонка или нещо подобно, после повдигна края на роклята ѝ. Тя не се помръдваше.
– Ммм, изглежда апетитно твоето момиче – чу се глас точно над нея. – Щерка на палача, значи? И приятелка на мършавото докторче... Ха, тя ще се зарадва, че си има работа с истински мъже!
– Оставете я на мира, разбрахте ли? – прогърмя гласът на Дявола. – Тя е моя. Взех я, за да си отмъстя на баща ѝ.
– Баща ѝ уби Андре – чу се друг дълбок глас. – Познавах Андре от пет години, добър приятел... И аз искам да се позабавлявам с нея.
– Точно така – обади се пак другият. – Ти така или иначе ще ѝ отрежеш главата. Защо тогава преди това да не се позабавляваме малко? И ние имаме право да си отмъстим на този негодник палача!
Гласът на Дявола стана заплашителен:
– Казах да я оставите на мира. Когато се върна, всички ще се забавляваме. Обещавам. Но дотогава долу ръцете от нея! Тя може би знае нещо и аз смятам да го измъкна от нея. Ще се видим най-късно по зазоряване на уговореното място. А сега тръгвайте!
Тя чу шум на стъпки, който постепенно затихваше. Дявола бе изчезнал.