– Лудо копеле! – измърмори единият от наемниците. – Не знам защо търпя това отново и отново.
– Защото те е страх, затова! – промърмори друг. – Защото те е страх, че ще те подреди така, както Сеп Щетхофер или Мартин Ландсбергер! Бог да се смили над окаяните им души... Всички ни е страх!
– Пфу, страх! – извика първият. – Ще ти кажа какво ще направим, Ханс. Ще си получим момичето и после ще изчезнем оттук. Остави Брауншвайгер сам да рови за проклетото съкровище!
– А ако го намери, какво, а? Нека да останем до зазоряване. Какво ще загубим? Ако не дойде, добре. А ако се появи с парите, ще си ги вземем и ще му обърнем гръб. В единия и другия случай утре сутрин ще се разделим с кръвопиеца!
– Прав си – измърмори вторият.
После вдигна на гърба си Магдалена, която продължаваше да се прави на припаднала. Люшкането продължи.
Докато се полюшваше на гърба на мъжа, Магдалена се опитваше да си спомни какво се бе случило, преди да я удари Дявола. Помнеше, че отиде до пазара да купи храна и нещо за пиене за Симон и за баща си. Води разговор с децата на улицата, но точното му съдържание не си спомняше. След това спомените ѝ се губеха, мяркаха се само някакви несвързани детайли. Слънчева светлина. Шушукащи хора на улицата. Опустошена стая.
Чия стая?
Главоболието я връхлетя отново. Пристъпът беше толкова силен, че Магдалена едва се удържа да не повърне. Преглътна горчивата жлъч и се опита да се концентрира върху пътя. Къде я водеха мъжете? Изкачваха се, това го усещаше. Чу мъжа под нея да пъхти и да проклина. Вятърът се усили, вероятно бяха напуснали гората. Накрая чу грак на гарвани. Някъде нещо тихо скриптеше. Осени я предчувствие.
Мъжете спряха и я разтовариха като наръч дърва. Гарваните грачеха съвсем близо до нея. Магдалена знаеше къде се намираше. Не ѝ бе нужно да вижда.
Усети миризмата.
Черната сянка налетя на Симон и му затисна устата. Той се замята в опит да се защити. Къде по дяволите беше стилетът му? Тъкмо го беше ударил в огнивото. Сега беше някъде там в тъмнината, недостижим за него. Ръката натискаше устата му все по-силно. Не му достигаше въздух. До него Софи отново започна да вика.
Внезапно той чу познат глас до ухото си:
– Млъкнете, за бога! ... Той е наблизо!
Симон се обърна под мускулестата ръка, която най-после го пусна.
– Куизъл, това сте вие! – извика той облекчено. – Защо не казахте?
– Шшшт!
Въпреки тъмнината Симон различи масивната фигура на палача пред себе си. Той изглеждаше странно прегърбен.
– Аз се справих с него... с този безумец. Мисля обаче, че... още не е мъртъв. Трябва да сме тихи...
Якоб Куизъл говореше с мъка, накъсано. Симон усети как нещо топло капеше по лявата му ръка. Палачът бе ранен; кървеше и раната не беше малка.
– Ранен сте! Мога ли да ви помогна? – попита той и посегна да опипа раната, но палачът избута грубо ръката му.
– Няма... време. Дявола може... всеки момент да се появи тук. Ох... – Той се хвана отстрани.
– Какво се случи? – прошепна Симон.
– Дявола ни е последвал... И ние сме едни глупаци! Изгасих... светлината и избягах. Но преди това хубавичко го фраснах няколко пъти с тоягата, проклетия негодник! Да върви в ада, откъдето е дошъл... – През тялото на палача премина трепет. Първоначално Симон си помисли, че трепери от болка, но после разбра, че гигантът се смее. Внезапно смехът замря.
– Софи? – попита Якоб Куизъл в тъмнината.
Момичето бе мълчало досега. Сега гласът ѝ прозвуча някъде в близост до Симон.
– Да?
– Кажи, момичето ми, има ли и друг изход?
– Има... един тунел. Той тръгва от тази пещера, но е затрупан. – Гласът ѝ сега звучеше различно отпреди, забеляза Симон. По-овладяно. Отново бе момичето, което той познаваше от улиците на Шонгау – водач, който поне за момент можеше да победи страха си.
– Започнахме да отместваме камъните, защото искахме да узнаем накъде води проходът – продължи тя. – Но още не сме готови...
– Тогава продължавайте – каза палачът. – И светнете, за бога! Ако този проклет кучи син дойде тук долу, можем да изгасим светлината.
Симон опипа пода, докато отново намери стилета, огнивото и праханта. Не след дълго лоената свещ на Софи пламна. Мъждукащата светлина се стори на Симон като светъл ден след мрака. Той се огледа в камерата.
Помещението не се различаваше от предното. Разпозна дупката, през която бе паднал. По стените имаше ниши, които изглеждаха като каменни кресла. Имаше и малки вдлъбнатини за свещи или нещо подобно. Отгоре детски ръце бяха надраскали алхимични знаци и драсканици. В подобна на пейка, по-удължена ниша, лежеше Клара. Момичето дишаше рязко и изглеждаше бледо. Симон сложи ръка на челото ѝ и разбра, че гори.