Едва сега погледна палача, който се бе облегнал до спящата Клара на каменната пейка. Куизъл отпра парче от дрехата си и го разкъса на ивици, като си помагаше със зъбите. После превърза широките си гърди. Ръкавът му също бе червен и мокър. Когато забеляза загрижения поглед на Симон, само се ухили.
– Спести си сълзите, докторе. Не е лесно да убиеш Куизъл. И други са се опитвали. – Той посочи надолу. – По-добре помогни на Софи да разчисти прохода.
Симон се огледа. Софи бе изчезнала. Вгледа се по-внимателно и едва сега забеляза, че от една от далечните ниши тръгваше нов тунел. След няколко стъпки той свършваше до купчина камъни. Софи вече отместваше с мъка камъните навън. Виждаше се дупка, голяма колкото юмрук, от която се усещаше повей на вятъра. Накъде ли водеше този проход?
Докато помагаше на Софи да отмести камъните, той ѝ каза:
– Мъжът, който ни дебне тук долу, е мъжът, който ви преследва, нали?
Тя кимна.
– Той уби другите, защото видяхме мъжете на строежа – прошепна тя. – Сега иска да убие и нас.
– Какво видяхте?
Софи спря в прохода и го погледна. Светлината на свещите бе толкова слаба, че той не можа да разбере плаче ли, или не.
– Това тук бе нашето тайно място – започна тя. – Никой не знаеше за него. Тук се срещахме, когато другите деца ни се бяха нахвърлили отново. Тук бяхме на сигурно място. През онази нощ прескочихме стената, за да се срещнем в кладенеца.
– Защо? – запита Симон.
Софи не забеляза въпроса.
– Така се бяхме уговорили. Внезапно се чуха гласове. Когато изпълзяхме нагоре, видяхме как един мъж даваше пари на други четирима. Беше малка кесия. И чухме какво каза.
– А какво каза?
– Че мъжете трябва да разрушат строежа. Ако шонгауските майстори го вдигнат отново, да го бутнат пак. Отново и отново, докато той каже, че е достатъчно. Но тогава...
Гласът ѝ секна.
– Какво се случи после? – попита Симон.
– Тогава Антон бутна една купчина камъни и мъжете ни откриха. Ние избягахме. Чух как Петер вика зад мен, но продължих да бягам. Бягах и бягах чак до градските стени. Господи, трябваше да му помогнем. А ние го изоставихме сам...
Софи отново заплака. Симон я погали по прашните коси, за да се успокои.
Устата му бе пресъхнала, когато попита:
– Софи, важно е. Кой беше мъжът, който даде пари на другите?
Софи плачеше безгласно. Симон усешаше, че бузите ѝ са мокри от сълзи. И въпреки това попита повторно:
– Кой беше мъжът?
– Не зная.
Симон първоначално помисли, че не е разбрал правилно! После бавно осъзна смисъла на казаното.
– Ти... не знаеш?
Софи сви рамене.
– Беше тъмно. Чухме гласове. Дявола се открояваше сред мъжете, защото носеше червен жакет. И видяхме мъртвешката му ръка. Но другия, който им даде парите, него не можахме да видим в тъмното.
Симон замалко да се изсмее.
– Но... но тогава всичко е било напразно. Всички убийства, вашата игра на криеница... Вие въобще не сте видели мъжа! А той си е помислил, че сте го познали! Всичко това изобщо не е било необходимо. Толкова кръв за нищо...
Софи кимна.
– Мислех си, че всичко е лош сън, който ще премине. Но когато видях Дявола в града и когато той уби малкия Антон, вече знаех, че той ще ни преследва, без значение какво сме видели. Тогава се скрих тук. Когато дойдох, Клара вече беше тук. Дявола едва не я уловил.
Тя отново започна да плаче. Симон се опита да си представи какво бе преживяло дванадесетгодишното момиче през последните дни. Не успя. Той безпомощно милваше бузата ѝ.
– Скоро това ще свърши, Софи. Ще ви изкараме оттук. И тогава всичко ще се изясни. Трябва само да...
Внезапно до носа му стигна едва доловима специфична миризма.
Беше миризмата на пушек. И ставаше по-силна.
Сега някъде над тях се чу глас, дрезгав и пронизителен.
– Палачо, чуваш ли ме? Още не съм мъртъв! А ти? Тук горе запалих хубав огън. Маслото от фенера ти и няколко влажни греди ще направят хубав дим, не мислиш ли? – Мъжът над тях се закашля престорено. – Сега само трябва да изчакам, докато изпълзите като плъхове от дупката. Можете, разбира се, да се задушите там долу. Кое предпочитате?
Междувременно Якоб Куизъл бе дошъл при тях в прохода. Мръсни ивици плат опасваха горната половина на тялото му. Симон вече не виждаше кръв. Палачът допря пръст до устните си.
– Знаеш ли, палачо? – прозвуча отново гласът. Този път бе по-близо. – Размислих. Аз ще сляза долу при вас. Димът си е дим, няма да изпусна този шанс...
– Побързайте – изсъска Куизъл. – Аз ще го посрещна. Симон, трябва да носиш Клара. Ако не можете да разчистите прохода или ако е задънен, тогава вървете след мен.