– Но Дявола... – започна Симон.
Палачът се промуши в отвора на тунела, който извеждаше от пещерата.
– Ще го пратя обратно в ада. Този път завинаги.
После изчезна в прохода.
Магдалена лежеше на земята и не можеше да помръдне. Очите ѝ все още бяха завързани, кърпата в устата ѝ едва пропускаше въздух за дишане. Остър мирис на разложение нахлуваше в носа ѝ. На равни интервали нещо поскърцваше. Тя знаеше, че е веригата, на която се люлееше обесеният. Баща ѝ винаги се грижеше да смазва добре веригите, но след няколко месеца сняг и дъжд и най-добре смазаната верига хващаше ръжда.
Георг Бранднер, чиито останки служеха за храна на гарваните там горе, беше един от многото главатари на разбойници в областта. Войниците на ландграфа бяха пленили бандата му в края на януари. Разбойниците се бяха скрили заедно с жените и децата си в една пещера в Амертал. След тридневна обсада те най-после се бяха предали. Бяха се договорили с войниците да позволят на семействата им да се оттеглят, а те в замяна да се явят пред съдията без съпротива. На младите разбойници – всички още деца – отсякоха дясната ръка и ги прогониха от страната. Четиримата главни виновници бяха обесени на Галгенбихъл край Шонгау. Нямаше много публика. Беше твърде студено за това. Снегът беше до колене. Така екзекуцията премина доста благопристойно. Нямаше замеряне с гнили плодове, само няколко хули. Бащата на Магдалена накара мъжете да се качат един по един по подвижната стълба, сложи им примката на врата и блъсна скамейката под краката им. Разбойниците ритаха за кратко и намокриха гащите. После всичко приключи. Трима от мъжете бяха свалени от бесилото и отнесени у дома от семействата им. Само Брандер бе оставен да виси във вериги за назидание. Това бе преди около три месеца. В началото студът го бе запазил добре. Но вече липсваше десният му крак, а и останките му не приличаха на човешки.
В последните си мигове разбойниците поне можеха да се насладят на прекрасна гледка. Галгенбихъл беше хълм на север от града, от който при хубаво време можеше да се види голяма част от Алпите. Той се намираше самотен сред ниви и гори, така че всички пътници отдалеч можеха да видят, че в Шонгау не се церемонят с разбойниците. Останките на главатаря на разбойниците вършеха чудесна работа за сплашване на всякаква друга сган.
Магдалена почувства как вятърът тук горе подръпваше дрехите ѝ. Чуваше мъжете да се смеят недалеч от нея. Изглежда, хвърляха зарове и пиеха, но Магдалена не можеше да разбере за какво си говореха. Тя проклинаше вътрешно. Мястото бе отлично скривалище. Дори и ако в следващите часове в града пристигнеше наместникът на курфюрста със своите войници, наемниците нямаше от какво да се притесняват. Галгенбихъл се смяташе за прокълнато място. От древни времена тук бесеха хората. Тук бродеха духовете на обесените и земята бе покрита с техните кости. Жителите на Шонгау избягваха хълма, качваха се горе само в случай на крайна необходимост.
И макар да се виждаше отдалеч, той предлагаше прекрасно убежище. Който се скриеше няколко метра по-надолу сред горичката, можеше да бъде сигурен, че никой няма да го открие.
Магдалена триеше ръцете си една в друга и така се опитваше да разхлаби въжето. От колко време го правеше? Един час? Два часа? Първите птички вече чуруликаха. Значи утрото наближаваше. Но колко точно бе часът? Тя бе изгубила всякаква представа за времето.
Постепенно забеляза, че въжето вече не беше така здраво вързано, разхлабваше се. Внимателно се отмести настрани и усети остър камък под себе си. Ръбът му се вряза болезнено между ребрата ѝ. Магдалена се премести така, че камъкът да се окаже точно под китките ѝ и започна да трие въжето в него. След известно време усети как влакната на конопеното въже се прокъсват. Ако търкаше достатъчно дълго и здраво, щеше да освободи ръцете си.
А после?
Превръзката на очите ѝ бе попречила да види двамата наемници, но докато я носеха, се увери, че поне единият от тях беше силен мъж. Освен това със сигурност притежаваха оръжие и бяха бързи. Как щеше да им избяга?
Когато почти беше прерязала въжето, гласовете внезапно млъкнаха. Чу звук от стъпки, които се приближаваха. Тя отново се престори, че е в несвяст. Стъпките спряха до нея и по лицето ѝ се изля порой студена вода. Тя се задави и се опита да поеме въздух.
– Спечелих те, момиче. На зарове – прозвуча дълбок глас над нея. Някой я срита отстрани. – Събуди се и нека се позабавляваме. Ако си мила с нас, може и да те пуснем, преди да дойде Брауншвайгер. Но преди това ще трябва да си мила и с Кристоф...