– Хайде, Ханс! – извика вторият глас отдалеч. Той звучеше тежко и завалено. – Скоро ще съмне, а негодникът може да се появи всеки момент. Тогава ще му фраснем един и ще избягаме!
– Точно така, момиче – каза Ханс, който вече се бе навел над нея и ѝ шепнеше в ухото. Миришеше на спирт и пушек. Магдалена забеляза, че бе много пиян. – Днес е щастливият ти ден. Ще пречукаме Брауншвайгер, този кръвопиец! Тогава няма да може да те накълца на парчета. И ще избягаме със съкровището. Но първо ще се погрижим добре за теб. Бъди сигурна, че ще е доста по-различно от лигавенето на твоя мършав лекар.
Той прокара ръка под полата ѝ.
В същия момент Магдалена скъса последното влакно коноп. Без да се колебае, тя вдигна дясното си коляно и изрита наемника в слабините. Той издаде сподавен вопъл и рухна на земята.
– Проклета курва!
Магдалена измъкна кърпата и свали превръзката от очите си. Развиделяваше се, но все още бе нощ. Едва различи фигурата на наемника, който в мъгливия здрач приличаше на сив вързоп на земята. Магдалена разтри очите си. Толкова дълго бе носила превръзката, че ѝ бе нужно известно време да привикне с бледата светлина. После се озърна като подгонено животно.
Над нея се издигаше бесилката. Видя останките на Георг Бранднер, които вятърът подмяташе от една страна на друга. На около двадесет крачки сред горичката мъждукаше огън. Една фигура се надигна и се затича към нея. Наемникът леко се поклащаше, но се движеше със заплашителна бързина.
– Почакай, Ханс, сега ще хвана кучката!
Тя понечи да избяга, но усети удар в тила. Мъжът на земята трябва да се бе изправил и да я бе ударил с клон или нещо подобно. Болката я прониза и се стрелна към челото ѝ. За миг си помисли, че ще ослепее. После зрението ѝ се върна. Тя залитна напред и изведнъж почувства, че се търкаля надолу по хълма. Клони и тръни се закачиха по косата ѝ. Усети вкус на прах и трева. После се изправи отново на крака и се запрепъва към шубраците. Зад нея се чуха викове и шум от тичащи нозе, които бързо приближаваха.
Докато тичаше под прикритието на ниските храсти към обвитите в мъгла поля, тя почувства как спомените от предишния ден се завръщат.
Всичко си дойде на мястото.
Въпреки болката и страха, тя се разсмя. С двама преследвачи по петите тя тичаше, за да спаси живота си. Смееше се и плачеше едновременно. Отговорът на загадката бе така прост. Жалко, че вероятно нямаше да има възможност да го сподели с някого.
Димът ставаше все по-гъст и Симон вече кашляше непрекъснато. Облаци дим нахлуваха в прохода и обгръщаха Софи, която заедно с него отместваше камък след камък от изхода. Бяха завързали мокри кърпи пред лицата си, но и те не им помагаха особено. Очите му пареха. Постоянно спираше да ги трие и губеше ценно време. Отново и отново поглеждаше към Клара, която се мяташе в треска в каменната ниша. За болното момиче димът трябва да бе същински ад.
Палачът бе изчезнал от дълго време. Освен собственото си дишане и кашлица не чуваха нищо друго. Отворът, който в началото бе колкото юмрук, сега се бе уголемил значително. Симон го наблюдаваше с нарастващо нетърпение. Слабичката дванадесетгодишна Софи може би вече можеше да се провре, но отворът още не бе достатъчно голям за него. Когато лекарят отмести един едър камък, отгоре се сринаха други и запълниха отвора. Трябваше да започнат отначало. Най-сетне дупката вече бе достатъчно голяма, та да може и Клара да се провре. От другата страна дойде свеж повей на въздуха. Симон напълни дробовете си с него, после изтича до Клара в камерата и я вдигна.
Момичето бе леко като наръч сухи дърва. Въпреки това Симон не успя да я провре през отвора. Когато разбра, че усилията му са безплодни, той се обърна към Софи:
– Ще мина напред да видя накъде води проходът – каза той, останал без дъх. – Ако всичко е наред, ще издърпам Клара, а ти ще я бутнеш отзад. Ще трябва малко да я повдигнем, за да не се нарани в каменния под. Разбра ли?
Софи кимна. Очите ѝ светеха като цепки върху покритото със сажди лице. Симон отново се възхити на хладнокръвието ѝ. А може и да бе последствие от шока. Момичето бе преживяло толкова неща през последните дни.
Отворът, който разчистиха, бе достатъчно голям, за да може Симон да провре раменете си. Някога проходът на това място се бе срутил. Лекарят се молеше да не поддаде още веднъж. Той стисна зъби. Какви алтернативи имаше? Зад него имаше огън, пушек и един луд наемник. В сравнение с това срутеният тунел изглеждаше почти безобиден.
Той местеше фенера пред себе си. Внезапно почувства, че проходът отново се разширява и освети наоколо. Тунелът наистина се разширяваше и ставаше толкова висок, че можеше да тича приведен. По стените на еднакво разстояние отново се появяваха малки ниши. След няколко стъпки проходът завиваше и нищо повече не се виждаше. Свеж въздух повяваше към него.