Дървото под нея се разклати и залюля, но тя запази равновесие. Магдалена затанцува по дънера, прекоси го с бързи леки стъпки и скочи върху следващия гигант. Той се измести надясно и се завъртя заплашително около оста си. Момичето на палача бе достатъчно ловко да балансира въртенето с танцови движения. Когато се огледа за миг, видя, че единият наемник, който се бе спуснал по въжето, сега стоеше нерешително на брега. Когато откри лодката, той също стъпи внимателно на дънера.
Погледът назад едва не ѝ струва равновесието. Тя се подхлъзна по мокрото дърво, но успя да се задържи. Сега бе стъпила с левия крак на един дънер, а с десния – на съседния. Под нея водата се мяташе и пенеше. Знаеше, че ако падне тук, огромните дънери щяха да я смачкат като два воденични камъка.
Тя продължи внимателно пътя си. Наемникът зад нея вече бе изминал известно разстояние по дънерите. Магдалена погледна напрегнатото му, съсредоточено лице. Тя видя, че е Ханс, наемникът, който искаше пръв да се гаври с нея. Нямаше съмнение, че мъжът изпитва страх, дори смъртен страх. Но сега вече бе твърде късно да се върне.
Тя скочи леко на следващия дънер, който водеше до лодката. Когато почти я бе стигнала, чу зад себе си вик. Огледа се и видя, че наемникът танцува като въжеиграч. За миг той сякаш остана неподвижен във въздуха, после рухна във водата. Дънерите със скърцане се преобърнаха на мястото, където бе потънал. На Магдалена ѝ се стори, че главата му се появи между тях за миг. След това от наемника Ханс не остана нищо.
Горе на стръмния бряг стоеше вторият наемник и гледаше към бушуващата вода дълбоко под него. Накрая се обърна и изчезна между дърветата.
Магдалена направи последен скок и посегна към ръба на лодката. Улови го и се плъзна вътре. На дъното имаше две педи вода, но слава богу, лодката не изглеждаше пробита. Момичето се отпусна безсилно и тихо заплака.
Когато усети съживяващата ласка на утринните лъчи, Магдалена се надигна, посегна към веслата и загреба надолу покрай брега към Кинзау.
Когато проходът зад тях се срути, Симон закри с тялото си малката Клара и започна да се моли. Разнесе се невъобразим грохот. Вляво и вдясно от него се сипеха камъни. Няколко буци глина паднаха на гърба му. После проехтя един последен трясък и настъпи тишина.
Странно, но свещта не беше угаснала. Симон все още я стискаше в десния си юмрук. Той внимателно се вдигна на колене и освети коридора. Облакът от прах и дим бавно се разсейваше и в светлината на свещта той видя няколко метра от коридора.
Зад него свита на земята лежеше Софи. Върху гърба ѝ се бяха посипали буци глина, цялата беше покрита с плътен слой прах, Но Симон забеляза, че под пласта прах нещо се разшава. Изглежда, бе жива. Точно зад момичето имаше само камъни и тъмнина. Симон кимна мрачно. Пътят назад бе отрязан напълно. Но поне до тях вече не достигаше пушек.
– Софи? За бога, ранена ли си? – прошепна той, наведен над нея.
Момичето поклати глава и се изправи. Лицето ѝ беше смъртнобледо, иначе изглеждаше наред.
– Проходът... той... се срути – промърмори тя.
Лекарят погледна предпазливо нагоре. Таванът над тях изглеждаше стабилен. Нямаше укрепващи греди, само гладка, здрава глина. Полукръглата, леко изтеглена нагоре форма на тунела му придаваше стабилност. Симон бе виждал такъв в една книга за мините. Хората, които бяха строили тези проходи, явно са си разбирали от работата. Колко ли време ги делеше от момента, когато бяха прокарали този лабиринт? Години? Десетилетия? Срутването преди малко може би се дължеше на влагата, която бе направила глината ронлива. Отнякъде трябва да бе влязла вода. Иначе тунелите бяха в отлично състояние.
Симон не спираше да се удивлява на конструкцията. Защо хората са вложили толкова много усилия да създадат лабиринт, който очевидно не служеше за нищо? Огънят току-що бе доказал, че е неизползваем като подземно укритие. Ако някой запалеше огън в горните помещения, можеше да е сигурен, че хората ще изпълзят на повърхността като плъхове. В противен случай щяха да се задушат под земята.
Освен ако тунелът не водеше някъде навън...
Симон дръпна Софи за ръката.
– Трябва да продължим. Преди проходът да се срути съвсем. Някъде тук трябва да има изход.
Софи го погледна с разширени от ужас очи. Тя се беше вцепенила. Изглежда, беше в шок.
– Софи, чуваш ли ме?
Не помръдваше!
– Софи?
Той ѝ удари звънка плесница. Момичето дойде на себе си.
– Какво... какво?
– Трябва да се махнем оттук. Стегни се. Ти ще вървиш напред и ще държиш свещта. Внимавай да не изгасне. – Той я загледа настойчиво, преди да продължи. – Ще взема Клара и ще вървя плътно зад теб. Разбираш ли ме?