Софи кимна. После тръгнаха.
Проходът описваше завой, преди да продължи отново направо. Постепенно започна да се издига – в началото едва доловимо, а след това все по-осезателно. Първо се придвижваха на колене, но с времето проходът ставаше все по-широк и по-висок. Накрая вече можеха да вървят приведени. Симон носеше Клара на гръб, ръцете ѝ се полюшваха отляво и отдясно край раменете му. Тя беше толкова лека, че почти не я усещаше.
Изведнъж Симон почувства движение на въздуха отпред. Той вдиша дълбоко. Миришеше на свеж въздух, на гора, на смола и на пролет. Въздухът никога не му се бе струвал тъй сладък.
Малко след това тунелът свършваше в стена.
Симон не можеше да повярва. Той взе свещта от ръката на Софи и се огледа разтревожено. Нямаше проход, дори дупка нямаше.
Едва след продължително търсене той откри тясна шахта, която водеше нагоре.
На около пет стъпки височина през малки пукнатини до тях се процеждаше дневна светлина. Отгоре имаше каменна плоча, недостижима за тях. Дори ако Софи се качеше на раменете на Симон, нямаше да я достигне. Камо ли да успее да я повдигне.
Те бяха в капан.
Симон внимателно остави на земята болната Клара и седна до нея. Не за първи път този ден той изпитваше потребност да закрещи.
– Софи, мисля, че няма да можем да излезем оттук...
Момичето се сгуши до него, сложи глава на скута му и прегърна краката му. Тя трепереше.
Внезапно Симон отново се сети за знака. Той подръпна роклята на Софи, така че да открие рамото.
На дясното рамо се виждаше знакът на вещиците.
Той мълча дълго.
– Сами сте си нарисували знака, нали? – попита той накрая. – Хематит, обикновен прах... Трябва да сте видели символа някъде при Щехлин и после сте го татуирали със сок от бъз. Всичко е било само игра...
Софи кимна. Тя продължаваше да притиска глава в скута на Симон.
– Сок от бъз! Как може да сме толкова глупави! Какъв дявол ще е този, който рисува знаци с безобиден детски сок! Но защо, Софи? Защо?
Тялото на Софи трепереше. Тя плачеше в скута на Симон. Накарая проговори, без да повдига глава:
– Те ни биеха, тъпчеха, хапеха... Където и да ни видеха, ни плюеха и ни се подиграваха!
– Кои? – попита объркан Симон.
– Другите деца! Защото сме сираци, защото нямаме семейства! Затова могат да ни тъпчат!
– Но за какво ви беше знакът?
За първи път Софи погледна нагоре.
– Видяхме го при Марта на рафта. Върху едно гърненце. Изглеждаше някак... като вълшебен. Помислихме си, че ако носим този знак, тогава той ще ни бъде нещо като магическа защита. Никой вече няма да може да ни направи нищо.
– Магическа защита – промърмори Симон. – Глупава детска шега. Нищо повече.
– Марта ни бе разказала за това – продължи Софи. – Каза ни, че има знаци, които отблъскват смъртта, болестите и лошото време. Но не пожела да ни ги покаже. Хората щели да кажат, че сме магьосници...
– О, боже! – прошепна Симон. – Точно така и стана.
– Слязохме в скривалището при пълнолуние. За да може магията да действа по-добре. Нарисувахме си един на друг знака и се заклехме, че винаги ще сме сплотени. Че винаги ще си помагаме, ще плюем на другите и ще ги презираме.
– И тогава сте чули мъжете.
Софи кимна.
– Вълшебството не помогна. Мъжете ни откриха, а ние не си помогнахме взаимно. Избягахме. Те убиха Петер като куче.
Тя отново заплака. Симон я милва по главата, докато се успокои и плачът премина в хълцане.
До нея Клара стенеше в съня си. Симон пипна челото ѝ. Лекарят не беше сигурен дали Клара ще преживее следващите часове тук долу. На момичето му трябваше топло легло, студени компреси и чай от липов цвят, който да смъкне температурата. Освен това раната на крака трябваше да се почисти.
В началото предпазливо, после все по-силно Симон започна да вика за помощ. След многократни безплодни опити, той се предаде и отново седна на мокрия каменен под. Къде бяха пазачите? Още ли лежаха вързани, с парцали в устите? Или вече се бяха освободили? Може би вече отиваха към града, за да разкажат за нападението. А ако Дявола ги беше убил? Днес беше първи май. В града танцуваха и се забавляваха. Възможно бе чак утре или другиден да се появи някой тук. Дотогава Клара щеше да е мъртва.
За да прогони мрачните мисли, лекарят започна да разпитва Софи за други неща. Припомняше си детайли, които той или палачът бяха открили и които едва сега придобиваха смисъл.